Остаряването изглежда така в максимално съкратен вид:
• остаряването действително е нещо лошо за нас, колкото и да ни се иска да забравим този факт;
• остаряването не е мистерия и вече сме в състояние значително да го забавим при лабораторни условия;
• техниките, имали такъв успех при лабораторни условия, не изглеждат обещаващи за хората.
Размисли – защо предпазването обикновеное по-добро от лекуването
Ще започна с една по-отрезвяваща мисъл за колите. Защо толкова малко от тях се поддържат до възраст, много по-голяма от първоначално заложената, макар всички да знаем, че могат да я достигнат?
Отговорите са два и единият, за наше успокоение, не е приложим за аналогията с човешкото остаряване, което обаче не може да се каже за втория. Неприложимият отговор е – защото техните собственици имат възможност да си вземат нова кола. От това се подразбира, че парите и усилията, които сте готови да вложите в поддръжката на един стар и все по-често повреждащ се автомобил, зависят от чувствата ви към него. Може да избирате дали да зарежете колата си при първите проблеми, които се проявят, защото не сте особено привързани към нея; но ако проблемите споходят майка ви и съществува някакъв начин (дори да е на солидна цена) да бъдат решени, ситуацията ще бъде съвсем различна.
Проблемът се крие в другия отговор – повечето хора отлагат сериозната поддръжка на автомобила си, докато стане прекалено късно. Очевидно е, че колкото повече се повреди една кола, толкова повече работа ще изисква след това поправянето ѝ, нещо повече, технологията, нужна за справянето с проблема, ще бъде все по-сложна. Когато един автомобил бъде изоставен наистина сериозно, за пълното му възстановяване ще трябва да се отдели доста внимание – смяна на много части например. За разлика от довода, свързан с нашата загриженост, за който стана дума малко по-горе, в този случай ситуацията е съвсем същата и за човешкото тяло. Най-наясно с това са хората, които работят не в сферата на биологията, а медицината на остаряването – гериатрите. Те опитват да помогнат на хората, чието остаряване е достигнало дотам, че да увреди забележимо физическите или менталните им функции. Те правят всичко възможно да прилагат съществуващите медицински технологии за отлагане на по-нататъшното влошаване и евентуалната смърт на пациента. Но и те като вас знаят, че това е предварително загубена битка. Уврежданията вече са излезли извън контрол: те се захранват от самите себе си, за да ускоряват появата на допълнителни увреждания, и настъпващите увреждания стават все по-многобройни и разнообразни. Единственото, което може да се надява да постигне един гериатър, е скромно подобрение на качеството на живот през последните години на пациента и може би – отлагане на смъртта с няколко месеца до една година. Така стигаме отново до старото като света правило – превенцията е по-добра от лечението.
Но само обикновено...
Нека обаче не оставяме нещата дотук. Гериатрията има едно предимство над геронтологията и по-горе намекнах за него – гериатрите използват съществуващите медицински технологии. Защо те могат, а геронтолозите не могат да направят това?
Ако се замислите, отговорът е съвсем прост: за да поправиш един вече съществуващ проблем, не е нужно да знаеш как е възникнал. Когато сменя някаква част от колата, автомонтьорът няма нужда да знае кой тип корозия е разяла тръбичката, по която минава горивото, или какъв размер е било камъчето, счупило предното стъкло; по същия начин гериатърът няма нужда да знае нищо за химията на свободните радикали или метаболизма на холестерола, за да третира сърдечносъдови болести или диабет. Но за предпазването от корозия или счупването на предните стъкла се изисква задълбочен анализ на нежелателните странични ефекти от поръсването на пътищата със сол или недоброто почистване на магистралите; по същия начин е нужно геронтологът да знае извънредно много за изключително фините и най-често трудни за откриване причинно-следствени връзки, за да приложи на практика максимата „превенцията е по-добра от лечението“.
Така се получават два алтернативни подхода към отлагане на остаряването – превантивен и лечебен. Разясних по един проблем и за двата, който ги прави необещаващи, и накрая отбелязах, че проблемът на всеки подход е, че не се отнася за другия подход – предотвратяването на остаряването е достатъчно ранно, но е прекалено сложно, а лекуването на възрастовите болести е достатъчно просто, но се предприема твърде късно. Какво ни говори всичко това за възможния път, водещ напред?
Най-лошото или най-доброто от два свята?
Ще споделя с вас към какви мисли ме тласна онова утро в Калифорния.
Дискусията по време на срещите около кръглата маса през деня бе фокусирана върху различните теории за остаряването и начините да бъдат доказани или опровергани. Това означаваше предимно преминаване през многобройните метаболитни пътища, които биха могли да допринасят за появата на възрастови увреждания. Аз представих становището, че в основата на голяма част от процеса на остаряване лежи производството на свободни радикали от митохондриите – микроскопичните „електроцентрали“, които извличат енергия от храната и я превръщат в АТФ (аденозинтрифосфат), а оттам в енергия, която може да се използва директно от клетката. Повечето ми колеги бяха очаквали това, но неотдавна аз бях оформил теорията по нов начин, който помиряваше някои необяснени открития в тази сфера. Бях уверен в модела си, тъй като именно това бе главната област от геронтологията, в която се бях специализирал по онова време – разискването му, достигнало размерите на книга, ми бе спечелило докторската степен. Но още по-важно за мен беше, че предлагаше биомедицинско решение за една основна, според мен, причина за възрастово увреждане: посредством сложна, но предсказуема генна терапия, връзката между митохондриалните свободни радикали и патологията може да бъде прекъсната, без да е нужна намеса в нормалната трансформация на енергията в митохондриите.
Стигнах до извода, че в най-добрия случай, предложението ми за митохондриална генна терапия би могло (подчертавам – „би могло“) също да забави скоростта на остаряване при хората, приписвана на повечето други причини, до около 50%. Това би бил сериозен пробив, защото би довел до такова удължаване на здравия живот, каквото би се получило чрез най-аскетичното ограничаване на калориите (дори по сценария на оптимистите), но без страничните ефекти от него. Аз обаче съвсем не бях сигурен какви трябва да бъдат приблизителните цифри и в часовете ми на будуване през въпросната сутрин, сам в хотелската стая, се чувствах дори още по-малко уверен от обикновено, защото през целия предишен ден ми бяха напомняли колко много неща се увреждат в остаряващото тяло. Много от тези проблеми могат да бъдат поне отчасти приписани на коварното, възрастово увеличаване на оксидативния стрес – дисбаланса в тялото между веществата, които химически „се нуждаят“ от електрони, и веществата, които химически „искат“ да им доставят такива. Смятам, че предложената от мен митохондриална генна терапия ще елиминира почти изцяло това увеличаване с възрастта, но не мога да бъда сигурен доколко останалите възрастови процеси ще продължават да се извършват без допълнителни, целеви терапии... нито какви биха могли да бъдат тези терапии.
Кандидатите са многобройни:
Възпалителни ензими, които са от основно значение за имунната система, пак биха могли да окисляват холестерола, особено когато е в голямо количество, допринасяйки за образуването на атеросклеротични плаки.
Телата ни разчитат на въглехидратите като източник на енергия и това ни излага на реактивните химически реакции на глюкозата, причиняващи „насмоляване“ на клетъчните протеини на клетъчни протеини.
Видоизмененият протеин бета-амилоид образува основата на „сенилните плаки“ в мозъка на пациентите с болест на Алцхаймер. Той е резултат от анормално накъсване на един нормален протеинов прекурсор в мозъка.
Процесът на клетъчно делене постепенно скъсява теломерите на всяко следващо поколение клетки. Това са предпазните окончания на двойната спирала на ДНК, които изпълняват същата функция като пластмасовите крайчета на връзките за обувки и не позволяват на хромозомите да се „разпадат“.
Мутации в клетъчната база данни настъпват, когато в процеса на създаване на необходими копия на „книгата с инструкции“ ДНК за новата клетка, репликиращият ДНК механизъм на тялото допуска „печатни грешки“.
Изчерпване на наличните стволови клетки (първични, неспециализирани клетки, които тялото пази като резерва и предизвиква развитието им, за да се превърнат в определен вид клетки, когато се налага да бъдат заместени други, изгубени в резултат на травма или болест), при което постепенно намаляват ограничените запаси от млади клетъчни подкрепления.
Проблемът ме беше стиснал здраво в хватката си... и не само любопитството не ми даваше да заспя. Макар много от колегите ми да гледаха на биогеронтологията като на феномен за изследване в името на неговото разбиране, аз гледах на остаряването като на хуманитарна криза и статистическите данни за десетките хиляди умиращи всеки ден отекваха като ехо в ушите ми. След като изоставих първата си кариера в сферата на изкуствения интелект, аз посветих живота си на задачата не просто да работя за намаляване на заболеваемостта и смъртността от възрастовите болести, а за да сложа край на цялото това шоу на ужаса. Бях се отдал на „преборването със стареенето“, както формулирах за първи път целта си в своята докторска дисертация... докато дойдеше краят на остаряването.
Но вътрешният ми диалог през онази сутрин ме водеше до чувство на безсилие и дори – на отчаяние. Очевидно, ако медицинският контрол над остаряването изискваше да се коригират всички тези потенциално вредни метаболитни процеси поотделно, реалният прогрес на антиейджинг медицината можеше да заприлича на борбата с хидрата: колкото и глави да отсечеш, ще се появяват нови, които ще заемат местата на предишните. Нормалният метаболизъм е толкова сложна, фино балансирана мрежа от реакции, че подръпването на една нишка поражда смущения в цялата мрежа, обикновено създавайки нови проблеми или зачерквайки ефекта от интервенцията, като поражда балансираща посредством противопоставяне пренастройка. Хроничното възпалене например води до увреждане на клетките. Но ако се намесите във възпалението, може да повредите имунните защити срещу патогените. По подобен начин свободните радикали – вторичен продукт от метаболизма – с времето предизвикват оксидативен стрес и увреждания. Но ако увеличете антиоксидантите, за да се защитите от свободните радикали, може да помогнете на раковите клетки да се предпазят от химиотерапията.
Този процес на динамична метаболитна настройка всъщност се наблюдава в процеса на остаряване. Много от възрастовите промени, макар и да е възможно да имат някакви патологични последствия, сами по себе си не представляват увреждания. Казано другояче – те не се акумулират в клетките и тъканите на тялото, а по-скоро представляват промяна в равновесието между създаването и разрушаването на участващите молекули. Напълно е вероятно тези промени, макар и вредни за функциониране на младото тяло, да са следствие от нещо друго. Което означава, че идентифицирането и коригирането на това „нещо друго“ би поправило болезнената вторична промяна, обезсмисляйки въпроса за вторичния му принос за процеса на остаряване. Така например способността на клетката да реагира на много хормони и други сигнални молекули, проявява тенденция към намаляване с възрастта. Логиката на еволюцията изглежда диктува, че това влошаване не е програмирано в тялото. Следователно трябва да е вторично спрямо някаква форма на увреждане. Може би клетъчните мембрани губят флуидността си и това повлиява отрицателно способността на рецепторните молекули да променят формите си, за да предават сигналите? Може би механизмът, създаващ тези рецепторни молекули, се уврежда? Какъвто и да е случаят, идентифицирането на самото увреждане ще стесни възможностите, които са станали директна причина за това увреждане и следователно стоят в основата на остаряването.
А като се замислих, стигнах до извода, че видовете увреждане са много по-малко от процесите, които ги предизвикват – множеството най-различни мутагени и „пре-мутагенни“ промени на ДНК например, но само два типа мутации – хромозомни и митохондриални.
„Е – казах си аз, – това вече е интересна мисъл – точно колко вида състаряващи увреждания ИМА? И има ли също толкова обещаващи решения за останалите?“
В хромозомите ни съществуват мутации, както току-що стана дума; този тип увреждания причиняват рак. Нямах нови предложения за това; налагаше се да разчитам (поне засега) на идеите на други хора. Но пък такива идеи не липсваха – изследванията на рака са едни от най-застъпените в сферата на биомедицината.
Какви други проблеми можеха да възникнат от мутациите в ядрото? Широко разпространено бе предположението, че те са основна причина за възрастови клетъчни дисфункции, но от известно време в главата ми се въртеше един контрааргумент – бях почти сигурен, че несвързаните с рака мутации нямат отношение към остаряването в рамките на нормалната продължителност на живота в наши дни. Разбира се, дадена не-ракова мутация в една клетка може да наруши нейната функция, но дали това би могло да повлияе съществено върху тъканта като цяло? Ако всяка клетка в дадена тъкан не се държи добре, тогава човекът очевидно има проблем... но тук случаят нямаше как да бъде такъв. Защо ли? Ами, ако беше толкова лесно една клетка да получи мутация, тогава всеки без изключение щеше да бъде съсипван от рака най-късно до навършване на пълнолетие, защото е достатъчно само една ракова клетка да бъде оставена да расте, за да образува заплашващ живота тумор. Това ме наведе на мисълта, че почти всички клетки се поддържат незасегнати генетично, докато човек прехвърли четирийсетата си година, а и след това, и че огромното мнозинство клетки остават в това състояние през цялата „нормална“ продължителност на живота. С други думи, за да предотврати умирането ни от рак преди пубертета, човешкият механизъм за поддържане на ДНК трябва да бъде толкова добър, че несвързаните с рака мутации да не се случват достатъчно често и така да останат без последствия. Както изглежда, съвсем същата логика стои зад онова, което биогеронтологът Робии Холидей нарича „епимутации“ – промени не в самата секвенция на ДНК, а в строежа на индивидуалните бази или протеините, около които е увита двойната спирала. Епимутациите могат да причинят голяма вреда, защото променят скоростта, с която гените биват декодирани в протеини; но епимутациите могат да причинят рак или други проблеми, също като истинските мутации, следователно заключението „ракът е по-голям проблем от всичко останало“ важи и за тях.
Освен хромозомните мутации съществуват митохондриални мутации, които може би са най-важни за проблема, причиняван от свободните радикали. Митохондриите са единствените клетъчни компоненти при животни и човек, съдържащи своя ДНК, независимо от хромозомите в ядрото. „За щастие – помислих си аз, – както изглежда вече знам осъществимо решение на митохондриалните мутации.“ Моето решение нямаше нищо общо с проблематичния подход на другите изследователи и усещах, че е много по-мощно. То не разчиташе на засилените антиоксидантни защити, идея, която се преследва все още не само от търговците на витамини, но дори от някои биотехнологични компании. Макар специалисти в сферата на биогеронтологията отдавна да стигнаха до извода, че антиоксидантите са задънена улица, след като многократните им опити така и не успяха да повлияят на остаряването. Трудно може да се намери по-добър пример, че противоречията ни по повод остаряването са повърхностни. Свободните радикали просто са прекалено реактивни, за да могат да бъдат „изметени“ с витамини, дори с новаторските „метли“ за свободни радикали, които излизат напоследък от фармацевтичните лаборатории (с названия като MnTBAP и EUK-134, синтетични варианти на антиоксидантния ензим супероксид дисмутаза). Или пък, ако не са твърде реактивни, е възможно да са твърде необходими – напоследък стана ясно, че почистването на прекалено много свободни радикали може да създаде нови главоболия за тялото. След хилядолетно въздействие на реактивната им химия, еволюцията се е научила да впряга свободните радикали като сигнални молекули, следователно намаленото излагане на клетката на тяхното въздействие ще увреди клетъчния метаболизъм, вместо да го подпомогне. Възможно е дори като реакция на антиоксидантните добавки тялото да потисне своите естествени антиоксидантни защити, за да компенсира това положение.
Според много от моите колеги, намаляването на производството на свободни радикали е най-добрият начин за забавяне на възрастовите увреждания, но (поради току-що представената причина) успешното му осъществяване, без сериозно увреждане на способността на организма да извършва многобройните си функции, би било изключително сложно. И не само това. Повечето свободни радикали се произвеждат в митохондриите в процеса на синтеза на АТФ от хранителна енергия и опитите за намесване в тази основна характеристика на метаболизма няма как да не породят странични ефекти.
Накратко, идеята е метаболизмът да бъде оставен да действа както обикновено – като приемаме, че ще бъдат генерирани свободни радикали и известен брой биомолекули ще бъдат увредени, – но връзката между свободни радикали и оксидативен стрес да бъде прекъсната из основи. В дисертацията си аз обосновавах, че (противно на преобладаващото мнение по онова време) митохондриалните свободни радикали не предизвикват оксидативен стрес в цялата система с възрастта, увреждайки директно останалата част от клетката. Вместо това, причиненото от тях увреждане е на митохондриалната ДНК, което кара митохондриите да преминат в състояние на лошо адаптиране и така да разпространява оксидативния стрес извън клетката. А това означава, че учените биха могли да решат проблема с митохондриалните мутации, като копират митохондриалната ДНК от уязвимото ѝ място в „епицентъра“ на генериращата свободни радикали митохондрия, в „противобомбеното скривалище“ на клетъчното ядро, където увреждането на ДНК е много по-рядко явление. Кодираните от тях протеини ще трябва да бъда конструирани по начин, каращ клетката да ги пренесе до митохондрията, но осъществяващата всичко това методика бе формулирана едва наскоро. При този сценарий ядрените копия биха играли ролята на нещо като „застраховка“ за митохондриалната ДНК: митохондрията ще може да действа нормално дори нейната ДНК да е увредена и следователно няма да причинява трайна вреда на организма като цяло. Увежданията на митохондриите няма да бъдат избегнати, но няма да предизвикат състоянието на лоша адаптация, както споменах по-горе, и следователно няма да доведат до постепенното достигане на състоянието на разрушителен оксидативен стрес в останалата част на тялото.
Добре, засега се справихме с два проблема (хромозомни и митохондриални мутации); колко още остават? Да не забравяме гликирането, т.е. обвиването на протеините с глюкоза. Е, това изглеждаше относително лесно, защото в тези среди бе добре известно, че една новообразувана биотехнологична компания, наречена „Alteon“, прави клинични опити, използвайки съединението ALT-711, което изглежда се справя със свързването на протеини, предизвиквано от въпросния процес. Макар и слаб, ефектът беше значителен – съединението притежаваше ограничената способност да възстановява донякъде гъвкавостта в сърцето и кръвоносните съдове, която се губи с възрастта поради гликирането, и също така изглежда обещава подобрение на бъбречните увреждания при диабетиците. Без намеса в метаболизма на глюкозата се позволява на протеините да образуват връзки, но се предотвратяват патологични резултати посредством коригиране на уврежданията впоследствие. (Това е важна и разпространена тема, като действа на принципа – не се бъркай в процеса, а по-скоро поправяй и разчиствай акумулираните увреждания.)
Какво друго? Извън клетката се събират отпадни продукти: бета-амилоид, по-малко известният транстиретин, и евентуално други вещества от същия тип. И тук проведени наскоро изследвания в частния сектор – този път от калифорнийската компания „Е1ап“ – показват, че е възможно проблемът да бъде отстранен активно, в дадения случай чрез ваксиниране на мишки срещу амилоидни плаки и даване възможност на клетки на имунната им система да ги поглъщат. Концепцията постигна такъв успех при лабораторни условия, че в най-скоро време ще се стигне до клинични опити.
Не трябва да пренебрегваме също така вредните „лепкави“ вещества, които се събират вътре в клетката, като липофусцин. Тук започнах да се вълнувам сериозно, защото само година преди това, през юни 1999 година в Дрезден, бях достигнал до нов план за елиминирането на подобна материя, включващ идентифицирането и манипулирането на ензими от почвени бактерии. (Това е класически пример как, когато не си се потопил прекалено в експерименталната си работа, си способен да обединиш идеи от съвсем далечни дисциплини за образуването на нов подход към съществуващ проблем – изключително важен елемент на съвременния научен прогрес, който, за жалост, бива пренебрегван в много сфери на медицината и биологията.) Концепцията за използване на почвени бактерии за разграждане на по-дълготрайна органична материя съществува от десетилетия, но не и в геронтологията, нито дори в сферата на биомедицината като цяло. Тя е по-скоро опора на усилията за пречистване на околната среда, където е известна като „биоремедиация“. Никой в геронтологията всъщност не е чувал за нея, а още по-малко е видял биомедицинския ѝ потенциал.
Друго, което трябва да се включи непременно към списъка, е клетъчната сенесценция, „остаряването“ на отделните клетки. Сенесценцията е състояние на преустановен растеж, при който клетката произвежда химически сигнали, опасни за нейните съседи. Съществуват всевъзможни начини, поне на теория, за справяне с клетъчната сенесценция, макар да не съм сигурен кои от тях в крайна сметка ще се увенчаят с успех. Сенесцентните клетки произвеждат отличителни протеинови маркери, които би трябвало да ги превърнат в мишена за избирателно разрушаване. Но щом учените си изяснят вредата от тях или промените в генната експресия, които стават причина за промяната и попадането на клетките в такова неспецифично състояние на застой, може би ще стане възможно да бъде възстановено нормалното функциониране на сенесцентните клетки. Всичко това са само предположения, разбира се, но Джуди Кампизи от Университета „Бъркли“ и други вече са по следите на проблема.
Да не забравяме и за изчерпването на клетки – на неделящи се клетки като невроните или сърдечните клетки, които не се заместват от нови, когато умрат, и също за по-парадоксалното изчерпване на запасите от стволови клетки, които са от изключителна важност за лечението и поддържането на тъканите. Всеки, който е вземал вестник през последните няколко години, знае, че учените търсят трескаво начин за справяне с възрастовата загуба на клетки, включително стволови клетки. Все повече стволови клетки се поддържат в лабораторни условия и се използват като подмладяваща клетъчна терапия. За това има няколко приложими подхода, като различните варианти от тях вероятно са подходящи за различни ситуации. Единият е извличане на зрели стволови клетки от пациента, тяхното култивиране и после връщането им обратно в пациента. Друг е събирането на някои от по-многостранните ембрионални стволови клетки, чакащи да бъдат изхвърлени като медицински отпадък от клиниките по репродуктивно здраве из целия свят. Най-сложен е „ядреният трансфер“, при който старите, специализирани клетки на човека могат да бъдат преобразувани отново в млади, плурипотентни стволови клетки, когато се имплантират в женска яйцеклетка чрез кратък електрошок. Изследователите вече демонстрираха при животински модели, че тези клетки могат да се използват за лечение на възрастови болести и травми и има основания да се очаква същите техники, веднъж усъвършенствани, да влязат в употреба при замяната на клетки, загубени в резултат на свързания с остаряването упадък.
Какво още ли? Ами...
Не се сещах за други категории увреждания. Колкото и да се стараех, не успявах да измисля нищо друго. Имаше още два-три примера за молекулни промени, които се акумулираха през живота, но имах основание да смятам, че спадаха към неканцерогенните хромозомни мутации. Вероятно щяха да навредят, ако живеехме стотици години, но надали и в рамките на нормалната продължителност на живота. Струваше ми се, че не бях пропуснал нищо от онова, което бях научил през петте години изследвания и участия в конференции.
За момент се върнах назад и проследих отново логиката на размислите си от последните няколко часа. В действителност се занимавах с един и същ въпрос: ако гериатрията се проваля, защото профилактиката е по-добра от лечението, а геронтологията се проваля, защото представата ни за метаболизма е толкова ограничена, възможно ли е в такъв случай междинната цел да вземе най-доброто от двата свята? Беше ли възможно увреждането да се поправи, след като се е утвърдило (и така да се избегне нуждата от разбирането на детайлите, изясняващи защо е възникнало), но преди да излезе извън контрол и така да се избегне също губещата битка, водена от гериатрията?
Можех да отговоря на този въпрос утвърдително само ако направех конкретно, изключително дръзко твърдение: че ВСИЧКИ тези странични ефекти на метаболизма, които се акумулират в тялото през живота, може да бъдат (а) отхвърлени като имащи нещо общо с патологията на напредналата възраст (такъв ми изглеждаше случаят с мутациите, които не причиняват рак) или (б) коригирани или направени безвредни посредством предстоящи да бъдат създадени в близко бъдеще терапии. Ако някои можеха да се коригират, а други бяха безвредни или можеше да се направят такива, но трета група не попадаше в нито една от тези категории, идеята щеше да се провали. И тялото като всеки механизъм, е толкова здраво, колкото здраво е най-слабото му звено, следователно частичната поддръжка нямаше да има почти никакъв ефект върху дълголетието.
Преглеждах списъка си отново и отново и ме обземаше все по-голяма увереност, че нямаше ясно определено изключение. Съчетанието от моята идея за елиминиране на вътреклетъчния отпадък; идеята, която хранех от няколко години за „обезвреждането“ на митохондриалните мутации и различните други терапии, разработвани по света, за справяне с гликацията, натрупването на амилоид, загубата на клетки, сенесцентните клетки и рака... това определено беше доста изчерпателен списък. На Таблица 2. са изброени проблемите и решенията, които представлява планът SENS („Стратегии за постигане на незабележимо стареене с инженерни методи“) такъв, какъвто е днес.
Видове нарушения | Могат да се преодолеят или направят по-малко вредни чрез: |
Загуба на клетки, клетъчна атрофия | Основно чрез клетъчна терапия |
Отпадъци извън клетките | Фагоцитоза чрез имунна стимулация |
Кръстосани връзки извън клетките | Молекули/ензими срещу остаряването |
Клетки, устойчиви на смърт | Гени за самоубийство, имунна стимулация |
Митохондриални мутации | Алотопна експресия на 13 протеина |
Отпадъци вътре в клетката | Трансгенни митохондриални ензими |
Ядрени [епи]мутации (само при рак) | Теломераза/ALT генни делеции в комбинация с периодично въвеждане на стволови клетки |
Таблица 2. Седемте части на SENS.
Както стана дума, ако решим всички тези проблеми и благодарение на това започнем да живеем много по-дълго, не е изключено да се появят други. Чувствах обаче, че списъкът ми е достатъчно обхватен, за да дари няколко десетилетия допълнителен живот на хората, които са вече на средна възраст, преди да стартираме третирането. И това определено беше много по-обещаваща първа стъпка от всичко, предложено от колегите ми предишния ден или на многобройните конференции и в статиите, които бях поглъщал жадно през последните няколко години.
Заедно с изгряващото калифорнийско слънце се надигаше и оптимизмът ми. Очевидно щеше да се наложи да преодолеем страховити технически препятствия, ако терапиите, които предвиждах, започнеха да спасяват човешки живот в реалния свят. Но дори тогава, според мен, поредицата от мисли, която следвах, имаше потенциала да обрисува с най-общи щрихи истинска революция в биогеронтологията... и, надявам се, ако всичко върви както трябва, и в бъдещето на човешкия живот. Коригирането (а в случая с митохондриалните мутации – избягването) на акумулираните увреждания беше наистина най-добрата междинна територия, взела най-доброто от два свята – от традиционния подход на геронтологията и от гериатрията. Фокусът падаше върху слабото звено във веригата от събития, водещи от метаболизъм към патология. То се намираше в достатъчно начален етап на веригата, за да се избегне низходящата спирала, обричаща гериатрията да води вечно губеща битка и същевременно достатъчно навътре в нея, за да се избегнат смущенията на метаболизма, които обричаха на неуспех „стремящия се да предвиди всичко“ подход на геронтологията.
Тази идея щеше да бъде разбрана лесно от бившите ми колеги в компютърната сфера и от повечето инженери. За инженерната наука е рутинно да се замислят технологии преди лежащата в основата им физическа страна на нещата да бъде напълно разбрана. Инженерите използваха в практиката електричество, свръхпроводими магнити и дори ядрена енергия (във формата на оръжие) дълго преди да добият систематизирано теоретично обяснение за силите, които ги осъществяват. Дори в медицината ефективното използване на един или друг начин на третиране исторически предхожда значително механичното ни разбиране за него. Салицилатите от върбова кора се използват като противовъзпалително средство от векове и фармацевтът на „Bayer“ Феликс Хофман дори успява да модифицира тези натурални съединения, за да ги направи по-поносими на вкус и не толкова смущаващи за стомаха, но молекулярната основа за действието на новото чудотворно лекарство (аспирин) няма да бъде разбрана цели седем десетилетия. Разбира се, възможно е да бъдат създадени дори още по-ефективни лекарства, след като ключовите ензими и гени, върху които биха могли да въздействат, бъдат секвенцирани – но това ниво на детайлизиране не е било нужно, за да се стартира разработването на ефективни лекарства.
Осъществяването на това преориентиране може да предизвика световъртеж... но си дадох сметка, че веднъж щом го приемете, целият проект изведнъж става достоверен и пътят напред е разчистен. Може да престанете да мислите за остаряването като за безнадеждно сложен теоретичен проблем за решаване и да го щурмувате като инженерно предизвикателство, което е необходимо да бъде преодоляно. „Преборване със стареенето“, фразата, която преди бях използвал дръзко, изведнъж се оказа възможно най-точното описание на предстоящата задача.
Всъщност, осъзнах аз, за проблема би могло да се мисли дори по начина, по който предотвратяваме „остаряването“ на други физически структури, като сгради или коли. Приоритетите на еволюцията при почти всички организми не позволяват те да живеят безкрайно, без да остареят – мутации в съответните гени не се отстраняват от естествения подбор, когато неостарелият организъм бъде изяден от хищници или загуби живота си по някакъв друг начин само след някаква незначителна частица от „вечността“. Това напомня в голяма степен автомобилите, които са замислени така, че да отговарят на противоречивите приоритети трайност и ниска цена в някаква средна точка, приемлива за потребителя. Така и нашите тела – като превозните средства – са замислени да оцелеят в продължение на даден биологически „гарантиран период“: дадени са им достатъчно здравина и способност за самовъзстановяване, за да функционират във върхова форма толкова дълго, колкото е разумно да се очаква в дивата природа, но не повече.
Разбира се, приоритетите на отделните потребители на автомобили или на тела може да се различават коренно от приоритетите на Детройт или на „себичните ни гени“. Ако искате дадена кола да издържи много по-дълго, отколкото са замислили производителите на евтини автомобили, имате две възможности. Едната е още в началото да изберете по-добър модел – да си купите волво вместо шевролет „Кавалер“. Това е приложимо, когато става въпрос за коли, но не и във връзка с гените, с които сме родени, защото те са единствената ни опция. Да отчетем и факта, че волвото също ще се счупи, макар и няколко години по-късно.
Ето защо, когато искаме колата ни да се движи по пътищата изключително дълго, обикновено избираме другия вариант – поправяме повредите веднага, щом възникнат. Независимо дали става дума за някой беден човечец, който поддържа стария си фолксваген, защото това е единствената кола, която ще бъде в състояние да си позволи някога, или за богат колекционер, държащ стария си „MG“ заради слабостта си към него, както знаем, един автомобил може да се поддържа в движение повече или по-малко безкрайно дълъг период при полагането на достатъчно грижи. Не е необходимо да държим колите си в гаражи с постоянна температура и да разчитаме на последните добавки към бензина – просто поправяме износените части, когато започнат да се развалят.
Ако сте се възползвали от информацията и полезните съвети, които предоставяме в нашия блог, ще се радваме, ако ни последвате и споделите статията с приятелите си. Можете също така да споделите вашето мнение или личен опит в коментарите!
Comments