Събудете се – остаряването убива!

Колко живота според вас бихте могли да спасите през живота си?

Това не е подвеждащ въпрос. Но за да го направя дори още по-точен, ще го модифицирам леко. Когато говорим за спасяване на живот, имаме предвид, че даваме шанс на бенефициента на нашето действие да живее по-дълго, отколкото би живял при нормални условия. Възможно е обаче, когато разпитваме в подробности колко е важно спасяването на един живот, да не гледаме еднакво на всеки живот. Така например, ако спасим от удавяне един осемдесетгодишен човек, може да му подарим още няколко години живот, преди да умре от нещо друго, докато спасяването от удавяне на дете вероятно ще увеличи живота му със седемдесет или повече години. Може да вземем предвид също така качеството на живот на човека, чийто живот спасяваме – предимно здравето му. И така, ето как изглежда модифицираният ми въпрос:

Колко здрави, млади години, според вас, бихте могли да прибавите към живота на хората през своя живот?

Бихте могли да прибавите към живота на хората много повече години, отколкото предполагате. И то толкова много, че сега идва моментът да решите дали искате да го направите. А начинът да го направите е като помогнете да се ускори победата над остаряването. Конкретните начини да помогнете – като дарите средства или време на наградата „Mprize“ на фондация „Матусал“ или на неговата изследователска програма SENS – ще бъдат тема в следващите статии; тук ще се огранича само да дам представа за мащабите на това, което могат да постигнат в хуманитарно отношение тези усилия.

Ще започна с няколко цифри. Всеки ден по света умират около 150 000 души – приблизително двама на секунда, – като две трети от тях умират от остаряване. Точно така: 100 000 души. Трийсет Световни търговски центъра или шейсет урагана „Катрина“. Всеки ден. В индустриализирания свят процентът на дължащите се на старостта смъртни случаи възлиза на около 90... Да, това означава, че на всеки човек, умиращ от всички останали причини без остаряването, взети заедно, било то убийство, пътна злополука, СПИН или каквото и да било друго, почти ДЕСЕТ човека умират от старост.

Но действителността е дори още по-стряскаща. Погледнете отново въпроса ми и ще забележите прилагателните „здрави“ и „млади“. Когато се замислят за идеята за удължаване на живота, мнозина допускат „грешката на Титон“ – предположението, че когато става дума за борбата с остаряването, имаме предвид само удължаването на мрачните години на немощ и болести, с които завършва животът на повечето хора днес. В действителност е вярно точно обратното: победата над остаряването ще доведе до елиминирането на този период, отлагайки го неограничено до по-голяма възраст, така че хората никога да не стигнат до него. Просто вече част от населението няма да бъде болнава и немощна заради напредналата си възраст. Няма да говоря само за удължаването на живота, а и за елиминирането на почти неизмеримите страдания, преживявани не само от самите възрастни хора, но и от обичащите ги и грижещите се за тях, с които неминуемо е свързано остаряването. О, да не забравяме и дребната подробност за финансовите спестявания, които ще донесе на обществото елиминирането на остаряването: установено е, че през последната си година средностатистическият човек в индустриализирания свят консумира повече ресурси за здравеопазване, отколкото през целия си останал живот до този момент, независимо на каква възраст умира, следователно става дума за трилиони долари годишно.

Ще обясня научните и технологичните основи за възгледа ми, че вероятно можем да елиминираме остаряването като причина за смърт през този век – и вероятно още през следващите няколко десетилетия. А това ще е достатъчно скоро, за да се възползват повечето живеещи днес хора. Най-напред ще трябва да ви заинтригувам – не само да ви помогна да се позабавлявате, както при прочитането на хубава история, но и да осъзнаете, че когато това стане възможно, то ще бъде оценено като нещо наистина хубаво. А аз се занимавам с изследвания в тази област достатъчно дълго, за да знам, че описанието на страданието, което ще бъде избегнато, и броят на спасените хора сами по себе си не могат да не ни убедят, че победата над остаряването би била нещо наистина хубаво. Затова се надявам да ми простите, че в тази статия ще говоря без заобикалки и по същество, преди да премина към науката и технологията, които ще осъществят идеята.

Пушенето убива

И бавно, но сигурно популярността на тютюнопушенето намалява. Също както на консумацията на алкохол преди шофиране, обществото започва да гледа с все по-лошо око на тютюнопушенето. Пътят обаче е дълъг и труден не само защото човек се пристрастява към никотина, но и защото младите хора продължават да стават пушачи въпреки общественото неодобрение.

Ще обърна сериозно внимание именно на този момент – несекващия прилив на нови млади пристрастени хора. Използвам пушенето като предпочитана аналогия не за да заклеймя пушачите сред моите читатели – ни най-малко. Фокусът ми тук е нещо съвсем не толкова спорно, защото битката за предпазване на младежите от пропушване се поддържа буквално от всички зрели хора, независимо дали са пушачи, или не. Причината да го спомена тук е своевременността: тази битка се води и досега, затова можем да огледаме отблизо противоречията в нашето отношение, както лично, така и като общество, които толкова затрудняват спечелването ѝ. Когато става дума за определени болести, спор няма: колкото повече сме в състояние да направим, за да ги разгромим, толкова по-добре. Но стане ли дума за тютюнопушенето, макар да причинява някои от същите тези болести, пристрастеността на обществото го лишава от рационалност, когато става въпрос за новите млади пристрастени. Всеки ден сме свидетели на бруталното несъответствие между възможността цигарите да се продават и рекламират широко и примерите как погубват и скъсяват живота на онези, които се поддават на тяхната магия. Според мен, същото става и при остаряването. Именно това е причината за избора ми на аналогия.

Налице са две потенциални причини за спада на популярността и приемливостта в обществото. Едната е, че пушенето не е привлекателно за мнозина – те не харесват миризмата (или, в по-интимен контекст – вкуса). Трудно е да се повярва обаче, че това би могло да бъде главният подтик за сравнително новата промяна в отношението към пушенето, тъй като съвременният тютюн определено не е по-отблъскващ от тютюна отпреди един или три века. Затова според мен главната причина за отрицателното отношение на толкова много хора към цигарите е другият им недостатък, на който не се обръщаше особено внимание дори преди половин век – те са наистина много вредни както за вас, така и за хората около вас. Те увеличават значително риска от рак на белите дробове, който не само скъсява живота, но и прави наистина мъчителни последните му години.

Целя да дам тласък за подобна промяна на общественото мнение във връзка с остаряването. От години съм наясно, че повечето хора не мислят за остаряването по същия начин, по който мислят за рака, диабета или сърдечните болести. Те изразяват своята подкрепа за елиминиране на тези болести колкото се може по-скоро, но идеята за елиминиране на остаряването – с поддържане на физическите и умствените функции неопределено дълго – предизвиква лавина от страхове и резерви. Но в смисъла, който е от най-голямо значение, остаряването е също като пушенето – то наистина е лошо за вас. Скъсява живота, често превръща последните години от живота в мъчително изпитание и на всичкото отгоре създава не малко трудности за близките ви хора. И така, нека се вгледаме по-внимателно в причината за тази страстна защита на остаряването.

Мотивацията за транса в полза на остаряването

Първо, напълно съм наясно, че съществува истинска пропаст между отношението на хората към умереното отлагане на остаряването и отношението им към тази тема - истинското елиминиране на остаряването като причина за немощ и смърт. Антиейджинг индустрията се развива в огромни мащаби, въпреки вариращата в много широки граници способност на нейните продукти да правят това, което твърдят техните производители и разпространители. Това е възможно само защото на хората не им се иска да изнемогват, нито пък околните да стават свидетели на тяхната немощ. Но перспективата да се справим с остаряването като причина за смърт предизвиква ужас в повечето хора – непосредствената (и, държа да отбележа, гръмка) реакция е да издигнат като знаме призрака на неконтролируемото свръхувеличаване на населението, на вечно живеещите диктатори, или да изтъкнат, че от това ще може да се възползва само богатият елит, а може би ще ги обземе някакво друго притеснение.

В никакъв случай не искам да кажа, че тези възражения са глупави – ни най-малко. Действително би трябвало да ги отчетем като потенциални опасности, за чието решение трябва да работим с помощта на изключително внимателно планиране. Шокира ме не излагането на тези притеснения, а начинът, по който се прави това. Напълно разумни и отворени за диалог на всяка друга тема хора подхождат към идеята за справяне с остаряването с неподдаваща се на описание съпротива. Трябва лично да си станал свидетел на решимостта, с която тези хора правят всичко възможно да сменят темата, да превърнат разговора в размяна на любезности или просто да обявят опонента на остаряването за заблудена овца, за да повярваш, че е възможно да се реагира така.

Може би се питате дали забравям, че тук говоря за вас. Но разберете, аз не ви порицавам; казаното от мен е свързано единствено с логиката, поради която би трябвало да се борим с остаряването, а животът невинаги е олицетворение на логиката. Причината толкова много хора да защитават така пламенно остаряването е проста – тази причина вече не е валидна, но до неотдавна беше напълно разумна. Доскоро никой нямаше цялостна представа как да победи остаряването, затова то беше неизбежно. А когато си изправен пред ужасната съдба на остаряването, във връзка с която не си в състояние да направиш нищо както за себе си, така и за другите, здравият разум изисква да изхвърлиш тези мисли от главата си – да се примириш с неизбежното, вместо през злочестия си кратък живот да мислиш постоянно за него. А фактът, че за да поддържаш това състояние на ума, трябва да се откажеш напълно от рационалния си подход към тази тема – и неизбежно да се отдадеш на смущаващо неразумни тактики на водене на диалог, за да подкрепиш тази липса на рационалност, означава да платиш ниска цена.

Няколко думи за скептицизма около SENS

SENS („Стратегии за постигане на незначително стареене с инженерни методи“) е моя „проектоплан“ за справяне с остаряването. Предполагам, че това ще бъде първата среща със SENS на много читатели, но други вероятно са се натъквали на него и преди. Особено ако изпитвате интерес към удължаването на живота, има вероятност да сте попадали на отзиви за SENS в медиите. В такъв случай сте наясно, че макар някои изтъкнати и високо ценени геронтолози да аплодират SENS, други го посрещнаха със силен критицизъм, дори с присмех. Досега в тази статия засегнах само недостатъците в причините хората да смятат, че победата над остаряването може да не е желателна. Трябва да се постарая да разберете, че победата над остаряването е постижима. Следователно е наложително тук да включа кратко описание на възникването на дебатите около шансовете за успех на SENS.

Но първо ще подчертая, че радикалните нови концепции, привличащи голямо внимание, неизменно пораждат остро разцепление в мнението на коментиращите ги експерти. В много случаи осъждащите са напълно прави и новаторската идея е погрешна. Твърде често обаче критиците не успяват – дори избягват – да разберат в детайли това, което порицават, и се ръководят повече от всевъзможни интереси, отколкото от научни доводи. Ако не сте учени, това твърдение може да ви се стори несправедливо, но интелектуалните и емоционалните обвивки, с които заемащите висши длъжности учени обличат своите вярвания, са мощен опонент на обективността: всички учени признават този проблем в лични разговори, ако не и публично. През годините това е било обобщавано от едни от най-изтъкнатите учени на света; така например физикът Макс Планк отбелязва преди повече от 80 години, че „науката напредва от погребение на погребение“, а биологът Дж. Б. С. Холдейн казва, че „има четири етапа на приемане: (i) това е глупост без всякаква стойност; (ii) това е интересна, но перверзна гледна точка; (iii) това е вярно, но маловажно и (iv) винаги съм го казвал“.

Тъй като работя върху остаряването, за да ускоря победата над него, а не за да постигна слава и богатство, аз повече от всеки друг искам да открия евентуалните пропуски в SENS, така че, ако наистина съществуват, да мога да се върна без отлагане към изходната точка. Поради това разговарям постоянно за SENS с най-изтъкнатите критици биогеронтолози. И неизменно достигам до извода, че реагират на моето заключение, че SENS е в състояние да се пребори напълно е остаряването, без да са изучили разсъжденията и доводите зад проекта... но, разбира се, съм наясно, че може би аз също не съм способен да бъда обективен по този въпрос. Поради тази причина и защото скоростта на прилагане на SENS зависи от приемането от академичните среди и обществеността, че би могъл да работи, през последните години се потрудих здраво, за да събера достатъчно доказателства в полза на SENS. През 2006 година го постигнах доста решително с помощта на известното списание MIT Technology Review. След като публикува доста негативен портрет на SENS през 2005 година, Technology Review откри, че следващите конвенционалното течение геронтолози, на чието мнение се бе уповавало до този момент, не желаеха да подкрепят становището си с научни доказателства. Тогава Technology Review направи нещо, достойно за възхищение, с риск да се изложи, като предложи награда за този, който реши спора.

За да спечелят обещаната от списанието награда SENS Challenge, един или няколко биолози трябваше да напишат научно обосновано опровержение на SENS, което аз да не мога да отхвърля удовлетворително пред специално сформирана експертна група. Членовете на тази група, естествено, трябваше да бъдат убедително безпристрастни, несвързани с мен или е моите критици, но добре запознати с биотехнологиите. Technology Review успя да събере първокласно жури от петима души, включително светилото в света на биотехнологиите Крейг Вентър. Technology Review обеща награда от 10 000 долара, а и фондация „Матусал“ даде своя принос, предлагайки същата сума. Група от девет високо титуловани биогеронтолози предаде съавторски труд, същото направиха и други двама учени, независимо един от друг. Единодушно и недвусмислено бе отсъдено, че и трите доклада не успяват да демонстрират категорично, че не си заслужава да опитаме да приложим SENS.

В никакъв случай не искам да кажа, че това доказва способността на SENS наистина да се пребори с остаряването – единственият начин е тези стратегии да се приложат, за да видим какво ще се случи. Според моите критици обаче SENS беше толкова невероятен, че нямаше смисъл да се опитва да бъде прилаган. Това твърдение бе отхвърлено неоспоримо от процеса SENS Challenge. Затова, ако и вие се натъкнете на някой, според когото SENS е фантазия – особено ако твърди, че има специализирани познания в тази област, – вече ще знаете това, което днес знае и Technology Review: че много по-надеждно е да питате тези хора не какво мислят, а какво знаят за SENS.

Освобождаване на остаряванетоот забулващата го тайнственост

Остаряването ни държи в задушаваща психологическа хватка, откакто сме осъзнали съществуването му и тази хватка продължава да ни държи и до днес.

Има обаче едно усложнение. Казах ви, че неотдавна достигнахме етапа, в който сме в състояние да се заемем с рационалното сътворяване на терапии за справяне с остаряването. Но за да може да прочетете настоящия разказ с отворено съзнание, преди това е необходимо да се справя с един особено коварен аспект на този транс в полза на остаряването: фактът, че повечето хора осъзнават, макар и дълбоко в сърцето си, че има вероятност остаряването в крайна сметка да бъде победено.

Защо това е проблем ли? На пръв поглед може да помислите, че улеснява работата ми, защото означава, че трансът в полза на остаряването не е особено дълбок. За жалост обаче поддържаните от самите нас заблуди не действат така. Както е рационално да бъдеш ирационален във връзка с желателността на остаряването, за да се помириш с него, така е рационално да бъдеш ирационален във връзка с осъществимостта на справянето със стареенето, макар вероятността това да се случи скоро да остава малка. Ако мислиш, че има дори 1% шанс остаряването да бъде победено, докато си още жив (или докато е жив някой обичан от теб човек), тази нищожна надежда ще прави транса ти в полза на остаряването нестабилен, колкото и усилия да си положил да убедиш сам себе си, че остаряването в крайна сметка не е чак толкова лошо нещо. Затова пък, ако си непоклатимо убеден, че остаряването е неминуемо, ще можеш да спиш по-спокойно и непробудно.

Ключовата квалификация на току-що казаното е фразата „вероятността това да се случи скоро остава малка“. Веднъж щом тази вероятност стане значителна, по-добре ще е и вие да направите нещо, за да я увеличите – не само лабораторната работа, но и агитирането, придумването, помагането на другите (и не на последно място на онези, които имат влияние върху финансирането на изследванията), да се пробудят от своя транс в полза на остаряването. Ако пък шансът за побеждаване на остаряването е наистина незначителен, каквото и да правите, възможно е с изоставянето на зоната си на комфорт да наклоните везните в другата посока, в полза на прилагането на същата ирационалност към съществуването на такава възможност, както може би правите по отношение на остаряването.

Затова в тази статия ще обясня какво представлява остаряването в практическо отношение, за да го освободя от мистиката, с която е обградено. При този процес планирам да ви покажа, че популярното схващане за остаряването като за различен от всички останали здравословни състояния феномен, оставащ някак недосегаем дори за медицинските технологии, не може да бъде съгласувано с някакъв установен факт. Затова целта ми е към края на тази статия да ви поставя в неудобната позиция все още да искате да вярвате (заради покоя на собствения си ум), че остаряването е нещо неизменно и следователно не си струва да се тревожим заради него, но да не бъдете в състояние повече да вярвате в това. От този момент нататък задачата ми ще бъде относително лесна: да обясня защо шансовете ни да победим остаряването в обозримо бъдеще не са равни на нула, а са достатъчно големи, за да оправдаят нарушаването на транса ви в полза на остаряването. Оправдават го, защото, веднъж излезли от въпросния транс, вие – да, вие – може да дадете своя принос и да промените скоростта на справяне с остаряването. Удовлетворението, което ще ви донесат тези усилия, ще надхвърли многократно комфорта, който може би сте изпитвали в предишната си увереност, че остаряването никога не може да бъде победено.

Илюзорната граница междуостаряване и болест

Някога хората умираха от старост, но ако вярвате на написаното на смъртните актове, напоследък това се случва рядко. Фразата „по естествени причини“ беше общоприетият термин, когато смъртта настъпваше в напреднала възраст и при липса на ясно определена патология. Напоследък обаче тази информация се смята за неадекватна и съдебните лекари се насърчават да представят някакви по-определени факти.

Но, както знаем, в действителност съвсем малко хора умират по този начин – не от инфаркт, от пневмония или грип, не от рак или дори от инсулт, а си отиват тихо и кротко, често в съня си, просто защото сърцето им спира да работи. Тези относително щастливи люде безспорно умират от старост.

Това ме принуждава да се заема с неприятната задача да изложа сериозното изкривяване на фактите – често неумишлено – от голям брой изследователи в сферата на биогеронтологията, изучаваща как действа остаряването. Това изкривяване вече се приема почти повсеместно за ужасна грешка, но съкрушителните последствия за тази област от науката все още се усещат и вероятно ще се усещат още дълги години. През 50-те, 60-те и 70-те години на 20. век, когато геронтологията се бореше за признание като имаща право на съществуване самостоятелна биологична дисциплина, реториката стана причина свързаните с остаряването недъзи да бъдат разделени на два типа феномени: от една страна, възрастови болести и от друга – „самото остаряване“. Това разграничение бе защитавано публично главно на следната база – остаряват всички, но никоя от свързаните с остаряването болести не е универсална. Мотивацията за това разграничение, от друга страна, беше чисто прагматична – като ограничиха тази сфера интелектуално, геронтолозите се надяваха да я присвоят и финансово.

И го постигнаха, най-вече със създаването (докато президентът Никсън обръщаше ограничено внимание, както някои казват) на Националния институт по остаряването. Това обаче не беше достатъчно добро постижение. Както знаят добре всички геронтолози, не е случайно, че възрастовите заболявания са свързани с остаряването: те се появяват в напреднала възраст или, казано другояче, остаряването не е нито повече, нито по-малко от сборните ранни етапи на различни възрастови болести. Геронтолозите го знаеха още тогава. Следователно още тогава трябваше да видят, че като тръбяха „остаряването не е болест“, те издигаха огромна пречка за самите себе си в дългосрочен план – отговора на политиците бе, че щом не е болест, няма защо да се харчат пари за борба с него. Ерата на тази отрицателна реакция започна преди десетилетия и не се виждат признаци за нейното приключване. Напоследък геронтолозите повтарят неуморно, че ако намерим начин да отложим остаряването дори малко, ползата за здравето би била много по-голяма, отколкото дори при най-решителния пробив в борбата с определена болест, но онези, от които зависи финансирането, с не по-малко постоянство не успяват да проумеят посланието. Според мен, най-вече неточната реторика на геронтолозите, довела до неправилната им политика от предишните десетилетия, стана причина за подобна упорита съпротива срещу една проста, очевидна и приета (сред съответните научни кръгове) с универсално съгласие истина за потенциалната значимост от забавянето на остаряването.

Както стана дума, възрастовите заболявания са просто следствия от остаряването, а сега ще обясня откъде знаем това. Ще обясня също така защо остаряването се движи в познатата ни скорост – при отделния индивид, между индивидите, и също така между видовете.

Защо остаряването не се нуждае от „таймер“

Фактът, че голям процент от хората умират от „естествени причини“, а не от конкретна болест, на пръв поглед може да наведе на мисълта, че остаряването е независим от болестите процес – нещо, което увеличава уязвимостта от болести, като прави болестите по-често срещано явление сред възрастните хора и което ни убива сами по себе си, ако не го стори преди това някоя болест. Това е вярно само отчасти. Възрастните хора действително са по-уязвими от инфекциозни заболявания, защото един от аспектите на старостта е влошаването на имунната защита. Повечето болести на старостта обаче нямат никаква или имат съвсем малка инфекциозна компонента. Да вземем например рака. Няколко типа рак засягат млади хора, но повечето не могат да бъдат диагностицирани при хора под 40 години (освен при хора с много рядък вроден дефицит на възстановяване на ДНК). Някои видове рак се причиняват от вирусни инфекции – най-известният сред тях е ракът на шийката на матката, причиняван от човешкия папилома вирус. Но главната причина за рака е натрупването с времето на мутации в хромозомите. Мутациите са неизбежни – те са страничен ефект от биологичните процеси. Стават най-често при репликацията на ДНК на нашите хромозоми по време на процеса на клетъчно делене. Следователно акумулирането на мутации е част от стареенето и ракът е предимно следствие от остаряването... или, ако предпочитате, част от по-късните етапи от остаряването.

Звучи съвсем простичко, нали? Въпреки това преобладава схващането, споделяно дори от някои биолози, че остаряването е мистериозен феномен, качествено различаващ се от болестите – нещо, което се е изплъзнало и може би ще се изплъзва вечно. Съществуват няколко главни причини за това предположение и аз ще ги опиша накратко заедно с обясненията защо са погрешни.

Първата е, че остаряването е много по-бавен процес от болестите. Толкова бавен, че почти не забелязваме напредъка му, а в същото време осезаемо усещаме бързото развитие на състояния като рак или диабет. Тази очевидна причина всъщност съвпада с очакванията ни, защото остаряването представлява низходяща спирала. Колкото повече остаряваме, толкова повече отслабват самовъзстановяващите се функции, следователно тялото губи все повече способността си да преустанови остаряването и ние остаряваме все по-бързо и по-бързо. Затова се очаква през късните етапи на стареенето болестите да се развиват по-бързо, отколкото при ранните му етапи.

Друго нещо, свързано с остаряването, което обърква хората, е, че то се осъществява с различна бързина при различните видове, но с подобна скорост при всички представители на един вид. Това би могло да наведе на мисълта, че процесът се ръководи от нещо като вътрешен часовник, настроен на различна скорост за различните видове. Изводът е, че този часовник не може да бъде повлиян с биомедицинска намеса, защото за промяната на скоростта му ще се наложи да престанем да бъдем хора. Но това също не е вярно, поради две причини. Първо, дори да имаше такъв таймер, принципно бихме могли да отложим във времето по-късните етапи на остаряването, без да променяме скоростта на самия таймер – повече на тази тема ще кажа по-нататък. И второ, ако такъв часовник съществуваше, защо да не може да му се повлияе с биомедицински средства? Тенденцията организмите от един вид да остаряват с еднаква скорост е само едно от следствията от генетичното им подобие. Но в никакъв случай не говори какво би могло да се промени чрез биомедицински технологии.

Може би най-разпространената причина за вярването, че има „часовник на остаряването“, е следната – различните следствия от остаряването (включително болестите на възрастта) обикновено се появяват приблизително на една и съща възраст при различните индивиди в даден вид. Това не означава ли, че действително съществува един централен часовник на остаряването, който е тиктакал достатъчно дълго, за да се задействат въпросните болести? Не... и отново, главните причини за това са две.

Първо, би могло да се очаква именно това, ако характерната за старостта немощ беше просто по-късен етап от многостранен упадъчен процес, стига системата да има една ключова характеристика, а именно висока степен на взаимосвързаност между различните причинно-следствени връзки. Ако през живота много неща не протичат правилно тихомълком и акумулирането им ги захранва едни други, което води до ускоряването им, те по необходимост ще протичат повече или по-малко със същата скорост и всички ще „достигат критичната точка“ (ще „екплодират“ в поддаваща се на клинично идентифициране болест) приблизително на същата възраст. А тази взаимосвързаност несъмнено присъства при остаряването.

Второ, ако за момент се замислим за еволюционната основа на остаряването, лесно ще видим, че дори без особено голяма взаимовръзка между веригите от събития, водещи до различните възрастови болести, пак ще очакваме да се проявят горе-долу на същата възраст. Ако имахме гени, защитаващи ни от определена причина за смърт толкова добре, че всички да умират от друго, преди да умрат от въпросната причина, тези гени нямаше да бъдат запазени от еволюционния подбор. Те щяха да акумулират произволни, леки мутации от едно поколение към друго. Следователно, с времето (в еволюционен мащаб) качеството на тези гени щеше да спадне дотолкова, че болестта, от която са ни защитавали, ще започне да възниква по същото време като всички други възрастови болести.

Друга разпространена, но неправилна причина да се мисли, че остаряването е нещо специално, е неговата „универсалност“ – то сполетява всички. Е, да – ако живеете достатъчно дълго, ще се проявят признаци на остаряване. Но това е само извод от вече казаното за скоростта – че остаряването е наистина бавно в сравнение с възрастовите болести. Тъй като възрастовите болести прогресират доста бързо от момента на диагностицирането до смъртта, мнозина умират от една от тези болести преди появата на другите или поне докато са в прекалено ранен стадий, за да бъдат диагностицирани. Но ако не бяха сполетени от болестта, тези хора щяха да живеят достатъчно дълго, за да се разболеят от нещо друго. Всъщност всички възрастови болести са универсални – те определено ще ви споходят, ако не бъдат изпреварени от нещо друго.

Приключвам този раздел с надеждата, че съм ви убедил в следното – на остаряването не е присъща приписваната му тайнственост, която да го прави неразбираемо за нас. То не е тиктакаща бомба със закъснител, а просто акумулиране на увреждания. Също като остаряването на автомобила или къщата, остаряването на тялото е просто проблем на поддържането. И, разбира се, има стогодишни автомобили и хилядолетни сгради (поне в Европа), които функционират и досега така добре, както и непосредствено след построяването им... макар да не са били предназначени да издържат и част от това време. Прецедентът на автомобилите и сградите дава повод поне за предпазлив оптимизъм, че остаряването може да бъде отлагано посредством достатъчно старателно и често поддържане.

Изводът, пренебрегван от повечетоспециалисти

Всичко, което обясних дотук, е добре известно на биогеронтолозите – хората, изучаващи остаряването. Но ако съдите по начина, по който повечето биогеронтолози проучват как да отложат остаряването, може да помислите, че не са чували за него. Посветилите се на борбата с дадена болест учени изследват начина ѝ на прогресиране и търсят как да го нарушат. В геронтологията обаче преобладаващият метод на действие при търсенето на начини за намеса е сравняването на организми, остаряващи с различна скорост – различни видове или индивиди от същия вид в различно състояние – с цел да се намери начин за копиране или екстраполиране на тези разлики, така че процесът на остаряването да се забави. Това всъщност е капитулация априори, като дори не се прави опит процесът да се изследва критически и да се преустанови; той се третира по-скоро като черна кутия. Това става още по-изненадващо, като се има предвид, че биогеронтолозите полагат големи усилия за анализиране на процеса на остаряване, за да го разберат... но не и за да го победят. За жалост тези две цели мотивират различен тип анализиране. А най-обещаващите начини за отлагане на остаряването включват разрушаване на лежащите в основата му механизми, както правим с болестите. Тъй като остаряването е просто акумулиране на увреждания, би трябвало да търсим начини за намаляване на въпросното акумулиране. Ще се върна към това в следващата и в други глави.

Защо коригирането на остаряването е ПО-ЛЕСНОот коригирането на машини с подобна сложност

Нека подходим към друга причина, която хората често изтъкват, за да се вкопчват във вярването, че остаряването е недостъпно за биомедицинска интервенция. Ако остаряването е просто увреждане, а тялото – само сложна машина, би било логично да можем да прилагаме същите принципи за облекчаване на уврежданията от остаряването като справянето с повредите на машините. Но хората понякога отчитат, че в тялото се извършват много процеси за самоподдържане и поправяне, каквито машините обикновено нямат, от което следва, че ние съвсем не сме машини. Следователно, заключават те, възможността за поддържане на машините не е база за увереност, че тялото принципно може да бъде поддържано по подобен начин.

Подканвам ви да се замислите над тази логика. Ние разполагаме с „вграден“ механизъм за поправки и поддържане. Защо, за Бога, това би затруднило поддържането на телата ни в добра работна форма? Истината определено е противоположно твърдение – ако телата ни вършат повечето работа автоматично, ще разчитаме на биомедицинските технологии за по-малко неща.

Държа да подчертая, че не искам да кажа, че задачата е лесна. Тялото е несравнимо по-сложно от която и да е създадена от човека машина... и, нещо повече – ние не сме го измислили, следователно трябва да открием как работи, за да го разберем достатъчно добре и да можем да го поддържаме във форма. Но това не променя гореспоменатата логика: естествената способност да възстановяваме уврежданията на тялото си, с която се раждаме, е наш съюзник в борбата с остаряването, а не наш враг.

Отлагане на остаряването в лабораторията:това вече не е само теория

Вероятно вече съм удовлетворил някои читатели, че остаряването всъщност не е тайнствен феномен, непостижим за обикновените, хм... смъртни. Напълно наясно съм обаче, че за мнозина теоретичните доводи не са особено убедителни, дори в тях да не се забелязват пропуски. Тези хора – сред които може би сте и вие – приемат много по-естествено едно заключение, ако се опира на неопровержими доказателства. В такъв случай ще ви бъде приятно да откриете, че от няколко десетилетия учените откриват начини да удължат живота на различни организми в лабораторни условия. А най-хубавото е, че са го постигнали не като удължават периода на упадък на силите в края на живота на тези организми, нито като ги поддържат по-дълго време незрели, а посредством удължаване периода на върхово здраве и сила между зрелостта и упадъка на силите.

Една изключително мощна технология за удължаване на живота е открита преди повече от 20 години от младия канадски изследовател Майкъл Роуз, който сега е професор в Калифорнийския университет „Ървайн“. Роуз е еволюционен биолог и по онова време вече е притежавал значителни познания за начините, по които еволюцията оптимизира дълголетието на даден вид за неговата екологична ниша. Той осъзнава, че е възможно да отгледа дълголетни организми, подобни на семействата Хауърд в „Поредицата за Лазарус Лонг“ на Робърт Хайнлайн, като ги поддържа поколения наред и позволява само на онези от тях, които живеят по-дълго (ако искаме да бъдем съвсем точни – които имат най-дълъг репродуктивен живот) да участват в създаването на следващото поколение. Биха били нужни много повече поколения, отколкото е описал Хайнлайн, но Роуз работи с плодни мушици, които достигат зрелост едва седмица, след като са били заченати. И резултатът е забележителен – Роуз успява да увеличи средната продължителност на живота им два пъти в сравнение с продължителността на живота на плодните мушици, с които започва изследването и които дават началото на въпросната популация.

Този подход, колкото и да е впечатляващ, има едно фундаментално практическо ограничение, което вероятно не ви е убягнало. А именно – той не може да бъде приложен за вас, а само за вашите пра-пра-пра... правнуци. Роуз също го е знаел, разбира се, и в последно време работи усилено върху идентифицирането на генетичната, а следователно – на молекулярната основа за това удължаване на живота, така че евентуално да бъде използвана за разработването на терапии, които ще бъдат от полза за нас, имащите нещастието вече да сме се родили. Но засега единственото, с което разполага, са дълголетни далечни потомци на по-кратко живеещите мухи.

За щастие други лабораторни успехи за удължаване на живота нямат този недостатък. Първият и най-добре познат лабораторен начин за отлагане на остаряването е открит още през трийсетте години на 20. век от Клайв Маккей, работил с лабораторни мишки. Наречен е „калорийна рестрикция“ или понякога – „ограничение на хранителния режим“, „енергийно ограничение“ или „ограничение на храната“. Концепцията е изключително простичка – ако давате на гризачи (или голям брой други животни) малко по-малко храна, отколкото им се иска, те обикновено живеят по-дълго, отколкото ако ядат колкото искат. И не просто защото тези животни имат склонност да преяждат, когато им се удаде възможност, и да затлъстяват. Животните, които „се хранят разумно“ и поддържат постоянно тегло през по-голямата част от живота си, пак живеят по-малко от животните, които получават по-малко храна.

Следващият изследовател (без да броим Роуз), дал сериозен тласък в изследванията за отлагането на остаряването, е генетик и работи с трети, почти също толкова широко изследван организъм – нематодния червей Caenorhabditis elegans. Името му е Том Джонсън. Ако трябва да бъдем точни, той не е откривателят на феномена, който ще опиша тук – тази чест се пада на един от неговите колеги, – но води работата по него в продължение на няколко години и поради тази причина откритието се свързва с неговото име, затова за момента ще се фокусирам върху него. Онова, което Джонсън и неговите колеги откриват и изследват, е мутация на един идентифициран ген, който самостоятелно – без постоянния селективен натиск, използван от Роуз, – увеличава поне с 50% продължителността на „младежка“ зрялост от живота на своите червеи. Това е огромен пробив, защото отделните гени могат да бъдат модифицирани в епруветката и после вкарани в тялото посредством генна терапия: или герминативна генна терапия, която се отразява само върху потомците на реципиента, или соматична генна терапия, въздействаща на организма, станал обект на третирането. Соматичната генна терапия за хора прави първите си бебешки стъпчици, но съществува почти всеобщо убеждение, че в крайна сметка нещата ще се получат добре. А човешката герминативна генна терапия повдига етични въпроси (макар да има технически подход за забавянето им). Като принципно доказателство, забавянето на остаряването посредством определена генетична промяна е много по-близо до клиничното приложение, отколкото нещо, постигнато чрез подбор поколение след поколение и засягащо неизвестен брой гени.

Може би заради това и също така отчасти поради използването на експерименталните методи, резултатът на Джонсън поражда вълна от опити за идентифициране при лабораторни животни на генетични промени, които биха могли да забавят остаряването им. Вълната всъщност настъпва няколко години по-късно, когато втора лаборатория (на Синтия Кениън от Калифорнийския университет в Сан Франциско) идентифицира мутация в друг ген, също при нематоди, която удължава живота им дори повече, отколкото мутацията на Джонсън и това се превръща в една от най-горещите теми в света на биологията. Оттогава Кениън и други от най-добрите изследователи биогеронтолози успяват да публикуват почти всичките си най-добри трудове в няколкото научни списания, в които учените в повечето сфери се смятат за щастливци, ако успеят да публикуват нещо свое дори два пъти в цялата си кариера.

Мутациите на Джонсън и на Кениън са при различни гени, но тези гени участват в един тип метаболитни процеси. В частност те спомагат за осъществяване на алтернативна траектория на развитие, която нормалните нематоди не-мутанти могат да следват, наречена стадий диапауза. Когато навлезе в стадий диапауза, ларвата на нематода спира развитието си за период, който може да трае много по-дълго от целия живот на нематода, следващ нормалния, не съдържащ диапауза. Каква е причината да направи точно този избор, може би ще попитате вие. И какво „рестартира“ развитието и възобновяването на пътя към нормалната зрялост на нематода? Ами, обичайният импулс за преминаване към диапауза е гладът, а излизането от нея се стимулира от присъствието на храна. С други думи, диапаузата не е нито повече, нито по-малко екстремен вариант при нематоди на наблюдаваната при гризачи реакция за ограничаване разхода на калории.

След направените от Джонсън и от Кениън пробиви, са открити много други мутанти – не само при нематодите, но и при плодови мушици и мишки, – които удължават продължителността на живота, и почти всички тези мутации също разстройват генетичния механизъм, който способства за усещането или метаболизма на хранителните съставки. Принципно мутациите предизвикват забавяне на остаряването, което може да бъде постигнато посредством ограничаване приема на калории. През последните няколко години се появиха публикации, съобщаващи за удължаване живота на мишки чрез намаляване на оксидативния стрес,,, но засега не е ясно доколко тези открития могат да бъдат възпроизведени, защото голям брой други опити в лабораторни условия за отлагане остаряването на мишки по този начин претърпяха провал.

Тук обаче мога да посоча един изключително привлекателен довод в подкрепа на опитите за намеси в остаряването. Принципно би трябвало да сме в състояние да забавим остаряването в значителна степен; нещо повече, вече сме го постигнали в лабораторията. Това определено е причина за оптимизъм, че ще го направим и в клинични условия в не толкова далечно бъдеще.

Нали?

Трябва да обясня защо ограничаването на калориите и генетичният му аналог всъщност не посочват най-обещаващия път за справяне с остаряването при хората.

Ограничаване на калориите и генетичният муаналог: измамна надежда

Познавате ли перфекционисти?

Аз познавам... майка ми беше такава. Със сигурност основна заслуга за изграждането ми като личност има майка ми и това включва влиянието ѝ върху мен, усърдната ѝ работа и решимостта ѝ да ми даде възможно най-добър старт в живота. Но в някои отношения влиянието ѝ се изрази в отделни лоши примери и може би екстремният от тях беше именно нейният перфекционизъм. Чувствам, че в много отношения той ѝ попречи да постигне в живота си това, което би могла, затова аз самият не си позволих да се превърна в перфекционист... и определено никога не съм съжалявал за това.

Кое му е лошото на перфекционизма? Всички знаем кой е главният му проблем: перфекционизмът изисква време. Повечето хора ги интересува да си свършат работата и при доста обстоятелства бързата и небрежна работа е най-доброто решение, тъй като предимствата на „бърза“ превишават недостатъците на „небрежна“. Има, разбира се, други обстоятелства, когато везните натежават в противоположната посока – когато за предпочитане е по-прилежният подход; следователно идеалът е да имаш здрава интуиция и преценка колко внимание към детайлите е нужно да отделяш при всеки конкретен случай.

Може би си мислите, че горните два абзаца са забележително драстично отклонение, но аз ще ви изненадам, като върна разсъжденията отново към ограничаването на калориите само с едно изречение. Водещата до удължаване на живота реакция при лишаването от хранителни вещества е просто изява на генетично програмирана интуиция на организма за подходящата степен на внимание към детайлите, която би трябвало да използва при всекидневното си функциониране на молекулярно и на клетъчно ниво... и тъй като не става въпрос за нищо повече, то не подлежи на кой знае какво подсилване от биомедицинските технологии в обозримо бъдеще.

Налага се да направя някои уточнения.

Вече обясних, че повечето видове нямат гени за остаряване просто защото гените оцеляват само ако носят достатъчно полза (и следователно се радват на достатъчно селективен натиск за оцеляването си), за да надделеят над постоянния прилив от случайни мутации, ставащи с всички гени в еволюционно време. Генът не може да донесе никаква полза, ако е отговорен само за процес, който би се осъществил и без него. Единствените видове, при които остаряването се осъществява с активното участие на генетичен механизъм, са тези (като при сьомгата), където има някаква причина остаряването и умирането да стават бързо, а това не се извършва автоматично от механизъм, който дотогава е работил добре. Бавното остаряване, каквото го виждаме при почти всички видове, е подразбиращият се сценарий, затова причиняващите го гени няма как да оцелеят.

Онова, за което обаче има гени, са неизброимите процеси, които ни превръщат от една клетка в зрял индивид и поддържат силата и плодовитостта ни до възраст, на която (сред пустошта) е най-вероятно да станем жертва на глада, хищниците и т. н. Какво общо има всичко това с перфекционизма ли? Причината да имаме гени, които да ни поддържат, докато стане особено вероятно да бъдем убити, е, че колкото по-дълго продължи фертилният период от живота ни, толкова повече време ще имаме за създаване на поколение и следователно толкова по-голям ще е шансът гените ни да бъдат предадени нататък.

Какво обаче ще кажем за другия край на половата зрялост – нейното начало? И за него важи същото – колкото по-скоро достигнем полова зрялост, толкова повече време ще имаме за производство на поколение, преди да умрем. Но тук възниква следният проблем – началото и краят на половия живот не са независими един от друг. Израстването от една-единствена клетка до зрял индивид е неописуемо сложен процес и при осъществяването му винаги възникват грешки. Вероятно вече виждате светлинката в края на този логически тунел: организмът може да избира между бързото и не особено прецизно израстване, водещо до ранна плодовитост, но и до по-небрежна конструкция, или по-голям перфекционизъм в изпълнението, който отлага половото съзряване, но в крайна сметка създава по-безупречно работещ механизъм. По-небрежно конструираните животни ще живеят по-кратко – отчасти защото няма да могат да се защитават така добре от хищници, глад и други подобни заплахи, но и защото молекулните и клетъчните увреждания, настъпили при стремително бързото им съзряване, ускоряват и процеса на тяхното състаряване. Разполагаме е изобилие от доказателства, че това е не само разумна идея, но и действителното положение в природата – когато сравняваме различни видове е еднакъв размер, онези от тях, които съзряват по-късно, обикновено живеят по-дълго.

И така, какво общо има това е ограничаването на калориите, диапаузата и съответните генетични манипулации, които разгледах вече? Всъщност всичко е много просто. При глад възникват два големи проблема за предаването на гените. Първо, бременността консумира много енергия, която, естествено, се осигурява от храната. И второ, поколението, създадено при глад, най-вероятно ще умре от недостиг на храна, преди да успее да роди свои малки, което е същото, сякаш изобщо не сте имали деца, що се отнася до предаването на гените. Следователно предимството (що се отнася до генетичното наследство) от бързото съзряване е по-малко при глад, отколкото при изобилие на храна. Но почакайте: недостатъкът при бързо съзряване, а именно увеличеният риск от смърт поради небрежното конструиране, си остава същият! Нещо повече, този риск в някои случаи може да се умножи – ако продължителността на даден период на глад достигне голяма част от живота на даден вид, единствено добре съзрелите късно остаряващи животни ще могат да създадат поколение. В такъв случай ползата от по-доброто съзряване ще бъде по-голяма при глад с такава продължителност, отколкото когато храната е в изобилие през целия живот.

Така гладът премества златната среда към благоприятно полагане на по-големи усилия при развитието. А тъй като недостигът на храна е непредвидимо събитие, възникващо на неопределени интервали, е невъзможно еволюцията да предвиди идеалната степен на перфекционизъм за дадения вид предварително: всеки отделен организъм трябва да е в състояние да реагира подобаващо на ситуацията, в която се е озовал. Нещо повече, гладът винаги се е проявявал така, още откакто организмите са започнали да изяждат други организми. Затова не е изненадващо, че накъдето и да насочим поглед в природата, откриваме генетичен механизъм за реагиране на глада в ранния етап на живота посредством забавянето или временното преустановяване на растежа.

Може би знаете, че лишаването от хранителни съставки в зрелостта често има същия ефект, но в по-малка степен – феномен, който като че ли не се обяснява от току-що казаното. Действително, възможно е да няма толкова ясно изразени еволюционни причини защо ограничаването на калориите в зрелостта отлага остаряването. Но това не е и нужно, защото съществуващи за определен момент или обстоятелство генетични програми често се активират ненужно при подобни ситуации. Да вземем например следния факт – стряскането на човека причинява лек прилив на адреналин, реакция, която съществува с цел улесняване бягството от заплашващи живота ситуации.

Най-накрая трябва да обясня защо описаната тук логика говори, че манипулирането на метаболитните пътища на хранителните съставки не е най-обещаващият начин за забавяне на остаряването при хората. Причините да мисля така са три.

Първо, степента на удължаване на живота, постигната досега при различни видове, проявява една обезсърчаваща закономерност – резултатите са много по-добри при живеещите по-кратко, отколкото при по-дълголетните видове. Както стана дума, нематодите могат да живеят в пъти по-дълго, ако бъдат подложени на глад в подходящ момент от своето развитие; същото става и при плодните мушици. По този начин обаче продължителността на живота на мишките и плъховете може да бъде увеличена само с около 40%. Този модел ме накара преди няколко години да се запитам дали реакцията при хората би била още по-слаба и бързо осъзнах, че действително съществува една проста еволюционна причина да очакваме точно това. Тя е следствие от факта, че продължителността на глада се определя от средата и е независима от естествената бързина на остаряване на подложените на глад видове.

Второ, приспособяването към метаболизма, към който преминават организмите, когато храната е оскъдна, предизвиква забавяне само на акумулирането на молекулярни и клетъчни увреждания, но не и възстановяване на вече появили се увреждания. Както стана дума, ключовият „момент Еврика“ при разработването на SENS беше осъзнаването, че коригирането на възрастовите увреждания (преди да са преминали в болести) може да се окаже по-лесно от предотвратяването им... но дори ако оставим настрани това прозрение, възстановяването е за предпочитане, защото всяка осъществима терапия (независимо дали за коригиране или за предотвратяване на уврежданията) ще бъде само частична. Това означава, че възстановяващите терапии ще коригират само някои, а не всички увреждания, а предотвратяващите терапии ще забавят, но няма да спрат акумулирането на увреждания. Защо това да означава, че възстановяването е за предпочитане? Логиката е съвсем проста. Ако вземете човек на средна възраст и намалите наполовина скоростта на остаряване от този момент нататък, ще удвоите оставащата му продължителност на живота, но това би могло да означава прибавяне едва на 20% към общата му продължителност на живота. Но ако вземете същия човек на същата възраст и приложите терапия, намаляваща наполовина акумулирането на увреждания в тялото му, и я прилагате периодично през останалата част на живота му, ще удвоите общата продължителност на живота му (защото сега акумулираните увреждания ще се състоят само от онези типове увреждания, които вашата терапия не е в състояние да коригира), а това означава да увеличите продължителността на оставащия му живот (от момента на първото прилагане на терапията) с фактор може би четири или пет! Следователно ориентираните към превенцията подходи просто не се целят достатъчно високо.

А ето и третата причина да мисля, че хранителните съставки не са най-обещаващата мишена за биомедицинска намеса в остаряването. Според мен тя е и най-решаващата. Причината удължаването на живота на толкова много организми само с този трик да се окаже невероятно лесно е, че това е еволюирала реакция към условията на околната среда. Отговарящият за тази реакция механизъм е фантастично сложен и зле разбран, също като останалата част от нашата биология, но можем да го манипулираме доста лесно въпреки тази сложност, защото първоначалната му стъпка – усещането за наличността на хранителни вещества – е проста. Както не е необходимо да разбирате как работи компютърът ви, за да го включвате и изключвате, така не е нужно да сме наясно как лишаването от храна се изразява в пренастройването на многото взаимодействащи си метаболитни пътеки, за да включваме или изключваме процеса. Но някъде там лежи проблемът със спирането на „шоуто“. Може да не е нужно да разбирате как работи вашият компютър, за да го включвате и изключвате, но за да го накарате да върши нещо, което неговият хардуер или програми не съдържат, е наложително да разбирате доста повече. А ако новите функции изискват софтуер, който още не е написан или не може да бъде инсталиран, трябва да разбирате несравнимо повече – достатъчно, за да напишете сами необходимия софтуер. Човешкото тяло е, в този смисъл, като компютър, в който нов софтуер не може да бъде инсталиран – то е изключително гъвкаво, но тази гъвкавост не може да бъде разширена чрез същите методи, които проявяват вече съществуващата гъвкавост. Следователно можем да бъдем сигурни, че определено има степен на удължаване на живота, която може да се достигне чрез манипулиране на чувствителните към хранителните съставки механизми – независимо дали посредством самото ограничаване на калории, или е помощта на вещества, които карат тялото да мисли, че гладува, или пък посредством генетични промени, които натискат същия превключвател. Както обясних няколко абзаца по-горе, според мен, този таван е доста скромен, може би удължаването възлиза само на 2-3 години; някои от моите колеги смятат, че вероятно става дума за 20-30 години... но това също е таван. Ние никога няма да успеем да надминем това фиксирано ниво на удължаване на живота чрез такива средства, колкото и да се стараем.

Не е достатъчно добро... но е по-доброот нищо

Иска ми се обаче да привърша тази статия по-позитивно. Макар чувствителността към храните да може да удължи живота само с фиксирано максимално количество и макар количеството да е може би доста малко, това пак е по-добро от нищо! При експериментите за удължаване на живота в лабораторни условия са направени обобщени изводи, че животните с някакъв леко скъсяващ живота генетичен проблем извличат по-голяма полза от терапията или режима от по-дълголетните индивиди. Това най-вероятно ще важи и за ограничаването на калориите и при хората... което означава, че ограничаването на калориите (или вземането на медикаменти, имитиращи ограничаване на калориите, ако и когато се появят) може да бъде добра застраховка срещу неизвестни вродени слабости. Поради тези причини горещо подкрепям работата на много колеги в биогеронтологията в посока извличането на максимума от тази възможност за удължаване на живота.

Но в заключение искам да ви върна твърдо към темата. Някога остаряването се смяташе за тайнствен феномен, но тези времена отминаха безвъзвратно. Днес вече може да разсъждаваме за остаряването на човешкото тяло по същия начин и със същата увереност, с която може да разсъждаваме за остаряването и изхабяването на машините. Знаем защо различните организми остаряват с различна скорост, било то заради разлики в гените или в околната среда. Знаем, че гените са наши съюзници, а не врагове, във войната срещу остаряването – че те съществуват, за да отлагат остаряването, а не за да го причиняват, и остаряваме само защото тези защитаващи живота генетични механизми не са всеобхватни.

А сега, все още ли сте в състояние да си кажете, запазвайки сериозно изражение, че остаряването е прекалено мистериозно явление, за да опитваме да се намесваме в него? Може би ви остава само една сламка, за която да се хванете, в опитите да удължите транса си в полза на остаряването: като си кажете, че детайлите са дяволска работа, детайлите, които още не съм дал.

Безплатна регистрация в DXN:

GSM: 0897 709 726

E-mail: martinkrastev98@gmail.com

Мартин Кръстев

Използвайте моя спонсорски код: 824238321 за да се

регистрирате безплатно в DXN и да се възползвате от отстъпки на всички продукти DXN.

За да влезете директно в страницата на български

език натиснете тук

Особености:

1. Две имена - НА ЛАТИНИЦА

2. В полето област в падащото меню има

чертичка. Натиснете я.

3. НИКОГА НЕ натискайте бутона “обновяване на

информацията” - ще ви даде спонсор който не

сте посочили : от трета държава

4. Бенефициент е наследник и не е задължително да

го прибавите.

5. След пълна и правилна регистрация ще получите

имейл.

6. Ако не получите имейл не сте завършили

регистрацията.

Ако сте се възползвали от информацията и полезните съвети, които предоставяме в нашия блог, ще се радваме, ако ни последвате и споделите статията с приятелите си. Можете също така да споделите вашето мнение или личен опит в коментарите!