Човекът: Сложна пространствено-времева система

Филосфските учения на индианците Толтеки

Филосфските учения на индианците Толтеки, относно интегралната системност на Вселената са особено интересни, холистични, цялостни и завършени (д-р Джон Уейл, Събирателната точка, прев. д-р Ел. Евтимова, „Инвест Прес“ АД, 2005; 2001 by Jon Whale, Ph.D.) Според тези учения, представени главно от К. Кастанеда, Теун Марез и Дон Мигел Руис („Толтекска книга на мъдростта“), всичко във Вселената е изградено от вибриращи енергийни нишки, излъчвани от източник с невъобразима за човека протяжност. На езика на модерната физика може да се каже, че това са „струните на Вселената“, които имат своя вълнова форма (функция) и се подчиняват на съответното уравнение. Според Толтеките, около човешкото физическо тяло има енергийно елипсоидално тяло, образувано от вибриращи с характерна честота нишки, тоест вибрационно енергийно поле („аура“), характеризиращо индивидуалната съзнателност (и здраве!) на конкретния човек. То се подчинява на принципа на симетрия спрямо централния енергиен меридиан, минаващ през гръбначния стълб. Посредством своето енергийно тяло, човекът има възможност да се свързва и подравнява („хипервръзка“ — хармонизира!, „запазва единство в различията“!) своето енергийно поле с различни енергийни нишки извън него, тоест да влиза в състояние на „изоморфен резонанс“(Кубрат Томов, Резомално изоморфният принцип, „Аргес“ София, 1991; Кубрат Томов Философия на абсолютното, вселената и човека, София, 2009) с различни енерго-информационни структури извън него и във Вселената. Като самостоятелна конструкция, енергийните нишки „споявани от специфична сила“ в човешки енергиен пашкул, имат специфичен епицентър, около който са консолидирани. През него минават енергийните нишки, за които човек има осъзнато възприятие („хипервръзка“ — „осъзната актуална потребност“!). Този център е наречен "Събирателна точка"и е с диаметър 1–2 см. Разположен е (за нормален, здрав човек) на нивото на плешките върху централния меридиан. (Jon Whale, Ph.D., 2001). Позицията на „Събирателната точка“ и входящия ъгъл на „енергийните нишки“, които могат несъзнателно или съзнателно да се управляват (напр. чрез медитация, хипноза, автогенен тренинг, цигун, нервно лингвистично програмиране и др.), диктуват „как се чувстваме и какво е нашето поведение“, а преместването или неправилната локализация на „Събирателната точка“ или на ъгъла на входящите в нея „енергийни нишки“, променят „начина по който се чувстваме и по който се държим, а също и нашето състояние на здраве или на болест“ (Jon Whale, Ph.D.).

В заключение от изложената до тук кратка обзорна историко-гносеологична обосновка на холистичния модел на здравето базирана върху елементите и функционалните връзки между тях в системите на древните учения известни като „херметични“, Древно — Китайската и Древно Индийската медицина и ученията на древните Толтеки за човешкото енергийно тяло, през призмата на фундаменталния биопсихосоциален системен подход, се вижда основната преминала през хилядолетията идея за интеграционните взаимоотношения между тяло, психика и околна среда. Показани са и възможностите за управляването им, чрез процеси на мултидисциплинарни взаимнообвързани целенасочени въздействия, водещи до възможно по-пълно и хармонично интегрирано състояние на физическо, психично и социално благополучие на конкретния човек и на обществото.

бионформация, биоритми, „Синергетика“ — съвременната теория за самоорганизация на системите

Съвременна гносеологична обосновка на холистичния модел на здравето:

Тъй като става дума за Homo Sapiens, водещата роля в постигането на тази цел, и в построяването на съвременен Холистичен модел на здравето чрез използвания от нас биопсихосоциален системен подход, е на съвременните знания за: човешката психика, отразени в психологията на човека (Стаматов Р., Минчев Б., Психология на човека, Изд. „Хермес“, Пловдив, 2003; Йоланде Якоби, Психологията на К. Г. Юнг 1940, прев. И-во „Леге Артис“ Плевен, 2000), в потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност (Симонов П. В., Лекции о работе головного мозга, Москва, И-т психологии РАН, 1998); в психосоматичната медицина(Психосоматичната зависимост, сб. под ред. на проф. д-р Владимир Иванов, „МиФ“, София, 1981; Практическа психосоматична медицина, сб. под ред. на проф. д-р Вл. Иванов „Знание“ ЕООД, София, 1999); в теорията за адаптационния процес (Ханс Селие, Стрес без дистрес, 1974, прев. И-во „Наука и изкуство“, София, 1982; Кирин Ив., Илучев Д., Защитно-приспособителни процеси и болест, „МиФ“ София, 1989); в психофармакологията на емоциите (Пировски Л. Т., Пировски Н. Л., Психофармакология на любовта, в кн. „Магия бяла в лунна нощ“, „Бон“, Благоевград, 2008), в метода „невролингвистично програмиране за изследване и структуриране на субективния опит“ (Joseph O!Connor and Ian McDermott, 1996, прев. Принципи на невролингвистичното програмиране, „ЛаковПрес“, София, 2000), като системни елементи, взаимносвързани чрез „хипервръзки“ с елементите и функционалните връзки между тях от системите на древните учения.

Информацията, характерна за живите системи, се отличава от една страна със способността на живите системи да създават нова информация (а тя се създава само резултат на избор, на решаване на алтернативи свързани чрез процеса на рецепция с понятията: 1. информационната ценност, 2. незаменимост и 3. достатъчност или излишък на информацията), и от друга страна — с тяхната способност да подбират ценна информация без енергийни загуби. И колкото по-ценна информация се създава в системата, колкото по-високи са критериите за нейния подбор, толкова по-високо е тази система по стълбата на биологичната еволюция. Еволюцията е растеж на ценността на информацията, създавана от системата (Климонтович Н. Ю., Без формул о синергетике, Минск „Вышэйшаяшкола“ 1986).

Ако енергията „ЦИ“ циркулираща в организма, в това отношение може да се разглежда като първото информационно стъпало по тази стълба, то второто стъпало в молекулните механизми за реализация на сложните биологични и психични процеси, е свързаният с прехода от неживо към живо, пренос на сигнална информация, по принципа на комплементарността и пространствената структура на биомолекулите, валиден за всички нива в живите системи: ДНК-РНК; РНК-белтък; ензим-субстрат; антиген-антитяло; хормон-рецептор; невромедиатор-рецептор; рецептор — вторичен посредник вътреклетъчни процеси. Третото стъпало — мозък (а чрез него и социум) свързва молекулното сигнално ниво на отражение на материята с психическото състояние и поведение на личността на база потребностно — информационна теория. Четвъртото стъпало е многомерното, квантово-енергийно и информационно ниво на отражение на свойствата на материята на физическия вакуум, върху свойствата на биологичната материя и нейните психически прояви, която чрез постепенно увеличаване на информативността си и намаляване на енергийността си еволюира, съгласно системния принцип „всичко зависи от всичко“ („каквото долу, това и горе“). Ярки примери за това са холографния принцип на работа на мозъка и творческите прояви на „свръхсъзнанието“ мотивирани от любовта и другите емоции (потребности). Изобщо проблемите на адаптацията, на нормата, на хомеостазата, днес е необходимо да се разглеждат на различните нива и при отчитане цикличното развитие на жизнените процеси и патологичните изменения в организма (десинхронози) чрез многобройни „хипервръзки“ между тях!

Биоритмите са универсален феномен (универсална хипервръзка) с широк диапазон на периоди — от милисекунди до години, обхващащ дейността на субклетъчните структури и отделни клетки до сложните форми на поведение на организма, популацията и екологичната система. Времевата структура на биоритмите е много сложна и индивидуална като хронотип. В живия организъм едновременно и закономерно съществуват всички съществуващи ритми. Те могат да се изменят и закономерно, и под влиянието на случайни външни и вътрешни фактори. Биоритъмът представлява колебания в интензивността или скоростта на някакъв биологичен процес, настъпващи през приблизително равни промеждутъци от време. Повторяемостта на биологичното явление в ритъма е относителна. В действителност всеки повтарящ се цикъл по съдържанието си се отличава от предходния, но се възпроизвежда по същите закономерности (спирала!)(Хронобиология и хрономедицина, руководство, под ред. Ф. И. Комарова, акад. АМН СССР, Москва, Медицина, 1989; ArthurT.Winfree, The Timimg of Biological Clocks, Scientific American Library, New York, 1987, перев. М.: „Мир“, Москва, 1990). Времевата структура на биологичната система обхваща: 1. част, свързваща времевата й организация с външната среда и с другите биологични системи; 2. част, регулираща времевата организация; 3. част, възприемаща сигналите за регулация; 4. работна, ефекторна, част. Тези елементи на времевата структура са обект на изучаване и въздействие от хрономедицината, хронофармакологията, хронотерапията. Практически примери за това са ежедневното повишаване и снижаване прага на болкова чувствителност на нашите зъби (след обед болковият праг е веднъж и половина по-висок и ефективността на обезболяване тогава е максимална при по-малки дози анестетици); алергичните реакции възникват по-бързо и се проявяват по-тежко в началото на нощта, отколкото по обяд; черният дроб поддържа по-ниско ниво на алкохол в кръвта вечерта, отколкото през деня (задържането на алкохола в кръвта бързо нараства след десет часа сутринта); за хормоналната терапия е особено важно правилното избиране на времето за прилагане на препарата — напр. при недостатъчност на надбъбречните жлези прилагането на кортизон е сутрин, когато е нормално активността им да е максимална; депресията и нарушенията на съня също са свързани с ритмичната секреция на невротрансмитерите, невромедиаторите и неврохормоните в мозъка — напр. мелатонин, серотонин и др., което е необходимо да се съобразява при лечението им (Пировски Л. Т., Пировски Н. Л., Психофармакология на любовта, в кн. „Магия бяла в лунна нощ“, „Бон“, Благоевград, 2008).

„Синергетиката“ — съвременната теория за самоорганизация на системите е сравнително новото научно направление тясно свързано с другите науки (чрез хипервръзки!), характерно и за хрономедицината, хронофармакологията и хронотерапията, което е най-отличителната черта за холистичния модел на здравето (Климонтович Н. Ю., Без формул о синергетике, Минск, Вышэйшая школа, 1986) Според нас синергетиката е съвременната научна основа за разбиране, изграждане и използване на холистичния модел на здравето. Самоорганизацията е едно от основните свойства на движещата се материя. Това понятие обхваща всички процеси на самоструктуиране, саморегулиране и самовъзпроизвеждане на системи от различна природа. За самоорганизацията на дадена система е характерно: сложно, нелинейно движение; откритост на системата, т.е. обмяна на енергия, вещество и информация с околната среда; кооперативност (самосъгласуваност) на извършващите се в системата процеси; термодинамична неравновестност, т.е. притока на външна енергия не само спира растежа на ентропията, но и намалява ентропията. Началото във всеки случай на самоорганизация е някаква флуктуация, мутация, след което се включва процесът на отбор. Структурата е обект, имащ устойчивост и способност в определени граници да се съпротивлява на външни или вътрешни изменения, без да се променя цялостно (напр. при хомеостазата!). Хаосът не е отсъствие на структура, а също е структура, но от друг тип. Стуктурите са два типа: пространствени и пространствено-времеви. Структури, създадени при голяма термодинамична неравновестност се наричат дисипативни.В тях под действието на термодинамични сили и локални концентрационни или други нееднородности, т.е. източници на енергия в активна среда с реагенти, спонтанно и самопроизволно възникват и се самоподдържат сложни пространствени и пространствено-времеви структури, т.н. вълнообразни пространствено-времеви дисипативни структури или автовълнови процеси и структури на Жаботински-Белоусов (Белоусов Л. В., Биологический морфогенез, Изд-во Моск. Ун-та, 1987). Автовълни се наблюдават при процесите на горене, плазма и други химически реакции, при измененията в численосттана популациите в екологията, при предаването на нервните импулси, в мускулите, в ретината на окото. Днес са изучени четири типа автовълнови структури: неподвижни и устойчиви — от струпвания на промеждутъчни вещества в реакционна среда; движещи се вълнови структури; спирално-въртящи се вълни; хаос — възникващ в автовълнов процес при взаимодействие между обикновени вълни и автовълни, което води до режим приличащ на турбулентност. Тъй като всяка структура носи и запазва определена информация, то и автовълновите структури могат да бъдат акумулатори и преносители на информация. Та нали всяка вълна е сигнал, и концентрационната вълна в химична и всяка друга среда не е изключение. Например, ако понятието „автовълнови среди“ се пренесе върху съвкупност от свързани помежду си отделни елементи — електронни кооперативи във функционалните системи на Анохин, биоенергетиката на клетъчните мембрани по Скулачев В. П., или системата „У-син и ЦИ“ чрез системата от хипервръзки, става ясна общата съвременна научна основа на методите за практическа холистична профилактика и лечение (хармонизиране в процеса на адаптацията) на човека, посочени по-горе.

Пример: Много показателен пример за значението и действието на електронните кооперативи е при уникалните за живота свойства на природната вода като „автовълнова среда“ (нейната електроактивирана форма беше разгледана по-горе). Водата, като специфична среда за протичане на биологичните (биохимическите) реакции, непосредствено въздейства на формирането и стабилизацията или дестабилизацията (конкуренция от страна на водата за водородните H-връзкив макромолекулите) на нативната структура на биополимерите, биомембраните и различните сложни надмолекулярни образования. При това резултиращото изменение в конформацията на белтъците, надмолекулярните образования и свободната енергия на системата е свързано с едновременното изменение структурата и на водната компонента, тоест изменение в състоянието на водата, т.н. „памет на водата“, което е в основата на хомеопатията. Животът в същината си представлява форма на устойчиво съществуване на неустойчиви структури, чиято нестабилност още повече нараства в присъствието на вода. Именно това, колкото и да е парадоксално, обезпечава основата за продължително съществуване на неустойчивите биологични структури. Водата, както е известно (Аксенов С., Вода и ее роль в регулации биологических процесов, Москва, „Наука“, 1990; Антонченко В. Я., Физика воды, Киев, „Наукова думка“, 1986) се отличава от другите течни флуиди по редица анормални свойства, обусловени от особеностите на нейната структура, като при това практически всяко от тези свойства има много важно биологично и технологично значение. Тези особености се определят от полярните свойства на водните молекули имащи своеобразен характер на разпределение на електроните. Във всяка водна молекула има два некомпенсирани положителни заряда при водородните атоми и два отрицателни заряда от неподелената p-електронна двойка при кислорода, разположени практически в ъглите на тетраедър. Електростатичното взаимодействие между атомите на водорода, ковалентно свързани с атоми на елемент с висока електроотрицателност и високоефективен заряд (например F, O, N, Cl, S, C и др.), се нарича водородна връзка. Важно свойство на водородната връзка е, че кривата на потенциалната енергия на протона във водородното мостче при H O и спиртовете има в много от случаите вид на ямка с два минимума, отговарящи на двете равновесни положения на протона:

фиг. Потенциална енергия на взаимодействието на протона, участващ в образуването на водородна връзка между OH-йони:

Механизма на пренасяне заряда в решетката на леда е свързан с движението на йоните на хидроксона H3O+ и хидроксила OH-, образуващи при дисоциацията на водната молекула и пренасянето на един от нейните протони към съседната молекула:

Схема на придвижването на водорода от едната потенциална енергетична яма в другата, предизвикващо придвижването на хидроксониевия йон HO+ (а) и хидроксилния йон OH- (б) по веригата от молекули съединени с водородни връзки.

Това позволява на молекулата на водата за сметка на електростатично привличане да образува четири водородни връзки със съседни водни молекули с точен баланс в числата на донорните и акцепторните връзки и с близки до оптималните за тези връзки направления, при което се печели енергия изведнъж от 4 водородни връзки. Благодарение на посочените особености, във водата може да се образува структура, в която водородните връзки от една молекула на водата напълно се свързват с тези от съседните водни молекули. Това обуславя енергийната изгода от образуването на рехава пространствена структура между 4 съседни водни молекули при леда (фиг.), за разлика от структурите определяни от Ван дер Ваалсовите взаимодействия, при които решаваща роля играе ефекта на уплътняване на структурата.

Фигура. Модел на структура на водната молекула и разположението на центровете на водните молекули в структурата на леда.

Образуването на относителна стабилна структура от водни молекули свързани с 4 H-връзки, обуславя сравнително високата температура на замръзването й и частично запазване на ледоподобна структура след стопяване на леда. Съчетаването на два ефекта — нарастване плътността на водата поради по-нататъшното разрушаване на ледоподобната й структура при повишаване на температурата и намаляване на плътността й поради увеличаване интензивността на топлинното движение на водните молекули, обуславя съществуването на максимум на плътността на водата при 4°С. Енергийните загуби за разкъсване на H-връзките при стапянето на леда, определят високата (сравнително) температура на топене, тези за разкъсване на други H-връзки при нагряването на водата — висока топлоемкост на течната вода, а за разкъсването накрая на останалите H-връзки при преминаването й в пара — високата топлина на парообразуване. Със структурните особености на водата са свързани и високите й диелектрична константа (ε = 78,3 при 25°С), динамичен вискозитет (= 0,894 при 25°С), повърхностно напрежение (ß = 72,75 при 20°С), свойствата й на полярен разтворител и т.н.

Специфичната структура на водата, съществено се изменя в близост до друго вещество разтворено в нея или граничещо с нея, т.е. там където молекулите на водата не могат да се свържат една с друга с всичките си 4 Н-връзки, тъй като част от тях се свързват с другите вещества (например в цитозола на клетките). При това се понижава температурата на замръзване на водата, т.е. „свързаната“ вода има по-висока подвижност в сравнение със свободната вода при температура под 0°C. Според една от теориите (О. Я. Самойлов) едноатомните йони на примесите се разпределят в структурната решетка на водата, като че ли замествайки молекулите й, а многоатомните йони от примесите се разполагат в повечето случаи в празнините на ледоподобната структура на водата. Така се разтварят и газовете. При това протича процеса хидратация, т.е. сума от енергетични и структурни изменения протичащи в системата „вода-вещество“ при преминаването на газообразни молекули или / и йони в течна среда с образуване на разтвор с определен състав. Чрез хидратацията могат да се определят всички видове взаимодействия в разтворите: йон-разтворител, разтворител-разтворител, йон-йон. При това известно е, че под влиянието на външно еднородно електрическо поле се стабилизира структурата на йонната двойка (HO+ − OH-)

Известно е, че водата се дисоциира на противоположно заредени йони на водород H+ и хидроксилен йон OH-. При свързването на единия от тях с някакъв друг йон, неутралната вода може да стане кисела (при преобладаването на положителни свободни водородни йони) или алкална (при преобладаване на отрицателния хидроксилен йон). Това явление се нарича хидролиза. Например образуването на ковалентна връзка „катион-вода“ предизвиква усилена деформация на молекулите на водата и възможности за образуване на хидроксониев йон HO+. В резултат pH на разтвора се намалява, той остава по-кисел, т.е. протича хидролиза. Подобно явление протича и при хидратация на анионите. Колкото по-голямо е сродството на аниона към водорода, толкова е по-здрава водородната връзка и протона в молекулата на водата е поизместен към хидратиращия йон. Това предизвиква отслабване на връзката O-H и възможност за откъсване хидроксилния йон OH− от молекулата на водата. В резултат на подобни взаимодействия pH се повишава, т.е. протича хидролиза.

Сред различните подходи за решаването на проблема за предаване на химическата енергия в жизнените процеси, която всъщност е енергията на електроните (Сент-Дьорди; Скулачев В. П.) в биологичните системи на молекулярно ниво, в последните години се използва представата за единичните вълни (солитони) (Давыдов А. С., Солитоны в биоэнергетике, Киев, „Наукова думка“, 1986). Такива автовълнови възбуждения се разпространяват в молекулните системи без изменения във формата (профила) на сравнително големи разстояния и позволяват да се обясни високата ефективност в пренасянето на енергия и електрони в квазиедномерните молекулни системи.

Съвременната наука за водата като химическо съединение и като задължителна структурирана автовълнова среда, доказва нейното уникално и фундаментално физиологическо значение и действие в живия организъм (растителен, животински, човешки). Интуитивно това значение е отразено в Древно Китайските и Древно Индийските концепции за здравето и живота.

Моделите на реални системи — физични, химични, биологични, екологични и др., в синергетиката се построяват при използването на системен анализ. В случая реалната система се нарича „черна кутия“ поради първоначалната скритост на процесите произтичащи вътре в нея, за разлика от "бялата кутия" — модела, построен на база известните до момента параметри определящи поведението на системата. Задачата на моделирането е да приближи и съвмести (имитира) модела към реалната система. При такъв подход обекта на изучаване като че ли се удвоява — изучаваната реална система и построения на непълни данни модел, реагиращ на външни въздействия по сходен начин. Пример за това е изясненият по-горе системно-симетриен модел на Дмитриева Н. В. („хипервръзка“!) за взаимовръзките между физиологичните амплитудно-времеви параметри от електрокардиограма, реовазограма, спирограма и артериално налягане с хармонично пропорционално съотношение с общ коефициент на пропорционалност за това съотношение при здрав човек 1,309±0,065.

Човекът — отворена многокомпонентна сложно организирана вероятностна пространствено-времева система.

В него на различни нива (субклетъчно, клетъчно, органно, функционално-системно, организмово, психично, популационно) успоредно и едновременно се осъществяват различни процеси свързани както с елементите от вътрешната му среда (биологична и психична), така и с тези от обкръжаващата го среда. Връзките между тях се осъществява от актуалните му потребности.

Потребността (Симонов П. В) е специфичната (същностна, фактическа) витална, духовна и социална сила на живите организми, осигуряваща тяхната връзка с външната среда за самосъхранение и саморазвитие. Потребността е причина и източник на активност на живите системи в обкръжаващия свят. Тя се трансформира в мотивация, превръщайки се в „овеществена потребност“. За мотивите е характерно, че никога не могат да се наблюдават непосредствено, а само чрез думите и делата на човека. Те невинаги са осъзнати. Много от постъпките са мотивирани безсъзнателно. Мотивите имат прогностично значение за делата на човека. Положителната страна на мотивите, респективно на потребностите е, че не тласка Аз-а към деструктивни за него и за другите начини за задоволяването им, характерно за отрицателната им страна, при която Аз-ът става зависим от собствените си потребности.

Според характеристиките си — първични, самостоятелни и основни, потребностите са: витални (биологични) — гарантират индивидуалното и видово съществуване и икономия на енергия при постигането им; социални — стремеж за принадлежност към социална група, общност, и заемане на определено място в тази група, гарантиращо разбиране, внимание, уважение и любов; идеални (познавателни) — познания за обкръжаващата реалност и мястото на Аз-а в нея, за смисъла на съществуването чрез усвояване на съществуващите културни ценности и откриване и създаване на нови. При това така наречените "материални потребности" имат вторичен, производен характер, тъй като те са само средство за осъществяване на основните потребности. Освен това в пресечната точка между виталните и социалните потребности възникват етническите потребности, а между социалните и идеалните — идеологическите, нормиращи удовлетворяването на другите потребности.

Виталните, социалните и идеалните потребности съдържат по две разновидности: за съхранение и за развитие, които взаимодействат на ниво на индивидуално поведение на човека и носят диалектически противоречивия характер на самоорганизацията на живата природа, където запазването на индивида, популацията, вида съвсем не са единствената тенденция в еволюционния процес, а по-скоро са необходимо условие за тяхното развитие и усъвършенстване. Именно диалектиката при съхранението и развитието е довела до формиране в процеса на еволюцията на две основни разновидности на емоциите — положителни, които субектът се стреми да засили, да продължи, да повтори, и отрицателни, които — да отслаби, да прекъсне, да предотврати.

Социалните потребности обикновено са доминиращи в ценностната система на повечето хора. Те могат условно да се разделят на две групи: „за себе си“ и „за другите“, които не се противопоставят, тъй като всяка от тях има своя социално-полезна функция. Първата поражда чувството за собствено достойнство, независимост в разсъжденията, самостоятелност в мисленето, а втората — прави човека способен към съчувствие, към състрадание и сътрудничество. Освен това съществува и смесената форма „за нас“, включваща „за себе си“ и „за другите“ в единна мотивационна структура. В сферата на алтруистичната мотивация, съвременната психология включва т.н. „емпатия“ и „симпатия“. Емпатията е свързана със съпреживяване, с въвличане на Аз-а в живота на другия и преживяване на неговите чувства, което без любов е невъзможно, докато симпатията предполага активен стремеж да се отстрани негативното емоционално състояние на другия. Трансформацията на емпатия в симпатия се наблюдава в процеса на онтогенезата. Изобщо потребността „за себе си“ се осъзнава от субекта като полагащи му се права, докато потребността „за другите“ отразява представите за задълженията му. Съотношението между права и задължения лежи в основата на понятието „справедливост“, което е различно не само при различните индивиди, но и при различните обществени групи, класи и съсловия.

От позициите на потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност (Симонов П. В.), с удовлетворяването на актуалната потребност, по-точно с преодоляване на пречките за това, и започвайки от конкуренция в мотивите на нивото на емоциите, са свързани понятието "воля"— съзнателното управляване от субекта на своята дейност и поведение, и понятието "личност" — индивидуално неповторима композиция и вътрешна йерархия от основните (витални, социални, идеални) потребности на дадения човек, включително техните разновидности: за съхранение и развитие; и „за себе си“ и „за другите“. Личността е динамична система, в която формирането на определен набор по вид, количество и йерархия на актуалните потребности, които да съответстват на ценностната ориентация на конкретния социум. Тя е целта на всяко възпитание. Тази цел се постига посредством непосредствено въздействие на съзнанието и подсъзнанието на субекта чрез имитационно възпроизвеждане на поведенчески еталони, и чрез осигуряване на субекта на социално ценни начини и средства за удовлетворяване на неговите потребности.

Най-важната характеристика на личността, е коя от тези потребности и за колко време, заема доминиращо положение в йерархията на съществуващите мотиви, тъй като „дейността на човека се определя от доминантните тенденции в структурата на личността“ (Е. Фромм, 1990). Нервнофизиоло-гичните механизми за това доминиране са свързани с феномена — Доминанта на Ухтомски — временно господстваща рефлекторна система с първично огнище в един от отделите на мозъка, насочваща работата на нервните центрове в дадения момент и определяща вектора на поведение. Формираната доминанта има четири типични свойства: устойчива възбуда, повишена възбудимост, благодарение на която възниква основното свойство на доминантата — способност към сумиране на най-различни дразнения с участието на хипокампа в мозъка, можещ да реагира на сигнали с малка вероятност на реализация, и изразена инерционност. Формирането на доминантата често може да е скрито, подсъзнателно и не волево, базирано на лимитиращата функция на натрупания по-ранен видов и индивидуален опит. Свойствата на Доминантата особено ярко се проявяват в творческата дейност на човека. Творческите личности, като правило, имат дивергентно мислене — те търсят решение на проблема по всички възможни направления, като формират връзки между елементи, нямащи на пръв поглед нищо общо („хипервръзки“). При това мотивационната доминанта формирана от събитие безразлично за други, определя продуктивността на творческия процес, а творческата интуиция (свръхсъзнание) винаги „работи“ за удовлетворяване на идеалните потребности за знание и преобразуване на околната среда, устойчиво доминиращи в йерархията на мотивите на конкретната творческа личност. Неврофизиологичната основа на интуицията от съвременни позиции, е неосъзната трансформация и рекомбинация на следова информация (енграми) от по-раншен натрупан опит, и нейната емоционално оценъчна ориентация, които се задействат и направляват от доминиращата потребност, с цел търсене на средства за нейното удовлетворяване. Съзнанието разработва проблема по хоризонтала, като оперира с думи и цифри, докато проникването в непознатото става по вертикала (чрез „хипервръзки“!) и като правило новата идея (поезия, картина и др.) се ражда в подсъзнанието, опериращо със символи и образи. Подсъзнанието е свързано повече с виталните потребности, с интуитивното поведение, особено в екстремални ситуации. Съзнанието се включва само във формулирането на проблема и логическа, и експериментална проверка на интуитивната (свръхсъзнателна) хипотеза. Това е най-мощната и генетически фиксирана, от приспособителните възможности на мозъка.

Това е свързано със съвременното разбиране на психичните процеси, което се базира на информационния принцип на работа на мозъка. (Судаков К. В., Информационый принцип работы мозга, Психологический журнал, том 17, № 1, 1996 110–127). В него холографският принцип в организацията на мозъчната дейност се проявява и във взаимодействието на доминиращата потребност (мотивация) с емоционално-оценъчното й подкрепяне. Холограмата е енергиен модел и матрица за пространствена организация, получена при интерференция на енергията (в т.ч. и светлинната) в полевата й форма. Във всяка част от нея се съдържа пълна информация за цялото. Така физикохимичната и структурна информация, тясно свързана с функционалните системи в мозъка, и с действието на психо-холистичните средства, придобива значението на физиологичната променлива величина на тъканно ниво (чрез рецепторни и слаби електромагнитни взаимодействия); на церебрално ниво (чрез подкрепващо засилване на целесъобразна чувствителност на хипоталамуса от доминиращата потребност, при което се осъществява процес на специфично възбуждане в Ц.Н.С. за удовлетворяване на потребността на сензорно и метаболитно равнища); на поведенческо ниво (доминиращата потребност възбужда многобройни ефекторни неврони, формирайки „ефекторен интеграл“ или системна програма за действие за удовлетворяването си); на популационно ниво (индивидуалните потребности се трансформират в обобщени потребности и поведение на група индивиди); и на космическо (енерго-информационно) ниво за удовлетворяване на творчески потребности чрез взаимодействие на индивидите и популациите с гео-, био-, и информационните сфери на Земята — „свръхсъзнание“). Така в хода на еволюцията, информационните процеси са получили водеща роля в дейността на главния мозък. В него по холографски принцип постоянно става кодиране на информацията (чрез нервни и хормонални влияния при формиране на водещата потребност на организма) и декодиране съпровождано от отрицателни или положителни емоции (чрез резултата от действието при постъпване в него информационните молекули получени при аферентните възбудни процеси.)

Особен научен интерес предизвикват хипервръзките предизвикани от доминиращи на различни нива потребности на човешкия организъм като енергийна система, с проявите на въздействие на човешкото съзнание върху околния свят, реализирани на квантово-енергийно — „вибрационно ниво“ (Richard Gerber, 2001, Вибрационна медицина, превод Л. Андреева, „Дилок“, София, 2005). По механизъм на действие, обяснението може да се търси в светлината на теорията за физичния вакуум и торсионните полета на Генадий Шипов (Шипов Г. И., Теория физического вакуума, Москва, 2002, превод „Данграфик“ — Варна, 2005), като потенциално състояние на материята. При това човека (и цялата физическа материя и вселена) се разглеждат като системи в многомерно динамично информационно равновесие, изградени по холографски принцип от енергия и светлина, с много различни честоти и форми. „Може да се каже, че човек представлява сложно приемно-предавателно устройство, способно да създава статични и динамични торсионни полета, породени от собственото въртене (спин) на елементарните частици от които е съставен, в широк амплитудно честотен диапазон“ (Шипов. Г.) При това съзнанието, подсъзнанието и свръхсъзнанието му са свързани със структурата на полевите тела на човека. Принципната възможност и взаимовръзки за това са дадени от трансформацията на Айнщайн — Лоренц и от Р. Фейман в съвременната квантова електродинамика за взаимодействията между светлината и електроните.

Еволюцията на човека означава придвижване нагоре по стълбата на съзнанието от грубо материалното проявление, към светове на висшата реалност и виталност. Това е и основният лечебнопрофилактичен принцип на холистичната медицина, залегнал в многобройните й методи, използващи енергийна интерференция и честотно-информационен резонанс като основни и управляеми свойства на материята.

Например при древния емпиричен толтекски метод за регулиране положението на т.н. „Събирателна точка“ („концентриран вихър от енергия в квантово и енергийното ни тяло“ — Whale Yon, 2001 г.) вниманието е насочено към вътрешно мозъчните дейности. Днес е доказано, че те се характеризират и съпровождат с определени циклични честотни ритми на електрическата му активност, посочени по-горе. При това нервната система двупосочно, от и към мозъка, пренася модулацията на мозъчните честоти до всяка част от тялото. С това са свързани състоянията (включително емоционалните), на преживяван комфорт или дискомфорт и адаптивната дейност на функционалните системи. За хора с голяма адаптивност и невродинамична пластичност и с ниска заболеваемост, са характерни статистически устойчиви връзки между компонентите на електроенцефалограмите им — бета, тета и делта-вълните изпреварват алфа-вълните и подпомагат тяхното доминиране. В биоритмите, разгледани по-горе, се отразяват процесите на управление, функциониращи по кибернетичния принцип на непрекъсната корекция в съответствие с промените на актуалните потребности на вход и на изход от системата, т.е. биоритмите са важна част от механизмите на саморегулация при удовлетворяване на потребностите.

Вероятността (възможността) за удовлетворяване на потребностите в голяма степен зависи от дейността на субективната личност, въз основа на филогенетическия и по-рано придобит индивидуален опит. Общият фундамент, който Природата е поставила в основата на Аз-а, са инстинктите. Те са базовите, еволюционно избрани и генетично фиксирани основни жизнени потребности. Това са преди всичко потребностите за самосъхранение и за продължение на рода. Те се характеризират с понятието „искам“ (като неосъзната потребност или като осъзнато желание). Основополагащото „искам“ е естествено и правомерно. То е най-великият стимул за живот на организмите, а при човека — основата на Аз-а, неговият извор. Стремежът към адаптация е стремеж към реализация на „Аз искам“. Това е свръхпотребност. С „искам“, естествено взаимносвързано е и точно толкова императивното „не искам“ (също като неосъзната потребност или като осъзнато желание). С тези две свръхпотребности (свръхмотиви) човек се ражда.

Успоредно с тях Еволюцията е създала и фиксирала в инстинктите важните за социума и също толкова мощни те алтруистични мотивации (потребности): „не трябва“ и „трябва“, чийто укрепване е чрез възпитанието, изграждащо основната ориентация на Аз-а към оценка, цели и методи, и тяхното фиксиране в подсъзнанието му.

Фундаменталните инстинкти в човека са седем: за самосъхранение; за продължаване на рода; алтруистичен; изследователски; за доминиране; за свобода; и накрая — за запазване на достойнство — съвкупност от моралните качества на Аз-ът и уважение на тези качества в самия себе си. Достойнството на човека определя неговото отношение (песимистично или оптимистично) към другите и към живота изобщо. Запазването на достойнството е фундаментална потребност и за адаптацията, и за любовта. То е съставна част и от другите инстинкти — за доминиране, за свобода и изследователския.

Така природата на човека, източниците на неговия Аз, са биологично-целесъобразни, естествени и следователно морални и нравствени, а всичко което потиска човешкото в човека е аморално, безнравствено.

Човекът в съвременното общество, отдалечавайки се от биологично-целесъобразния начин на живот, изпитва все повече емоции (и потребности), а социалното му приспособяване налага все по-голямото им овладяване (потискане). Възниква борба между разума и емоциите, която на съвременен език се нарича „владеене на себе си“ и е в основата на болестотворния вътрешен конфликт на личността. З. Фройд го е описал като конфликт между потиснатото либидо и нравствените принципи на човека, а невролога В. Н. Мясищев (Мясищев В. Н., Личност и неврози, Л. 1960 г.) — като конфликтите: „искам, но не мога“, „искам, но се страхувам“ и „не бива, не мога, но искам“. Всъщност конфликтите са: между инстинктите; между инстинктите и характера, ориентацията на Аз-ът, позицията на съзнанието му; между темперамента и характера; между характера и разума; между различните ориентации (например от бащата и от майката) заложени в личността чрез възпитанието; между ориентацията и разума с неговите позиции и ценности; между желаното, но безнравствено или опасно — конфликт в самото съзнание на човека. Обикновено изборът, вземането на решение, разрешава конфликта и той не е опасен. Но има и много силни и продължителни, трудно решими или неразрешими конфликти, които са болестотворни и опасни.

Проблемът с емоциите, инстинктите и конфликтите, и ролята им в живота на човека, е база за неговото опознаване, а с това и за разбиране и повлияване на неговите чувства (любов, страх и др.) и психосоматичните синдроми на адаптация или дезазаптация, т.е. здраве, и в крайна сметка на живота и смъртта му. Реализацията на инстинктите предизвиква особено и необикновено силно удовлетворение и удоволствие, а тяхното потискане или блокиране води до отрицателни преживявания обусловени от чувството на неудовлетвореност и предизвиква психосоматичен риск и дезадаптация.

Пример за първия случай е инстинктът за продължение на рода пораждащ либидото (по Фройд!) и емоционалното преживяване от неговото удовлетворение-оргазмът. Други подобни примери са опиянението от усещането за свобода, радостта от достигнатата изследователка цел.

Пример за втория случай при потискане или блокиране на инстинкта за: самосъхранение е тревогата и страха; за продължение на рода — неудовлетвореност, агресивност, тъга; при алтруистичния — вина и мъка от съвестта; при изследователския — неудовлетвореност, агресивност, враждебност, презрение; при свободата — протест или депресия; при инстинкта за запазване на достойнството — гняв, отвращение или депресия.

Инстинктите най-силно се проявяват в екстремални състояния. Те са йерархични и различно силно проявени. Във всеки човек доминира един от инстинктите, което определя вродената насоченост на личността. Доминирането на един инстинкт над други се проследява в темпераментите: изследователския инстинкт — в холеричния темперамент; инстинктът за свобода — в сангвиничния; инстинктът за алтруизъм — във флегматичния. От доминиране на едни или други инстинкти се формират и основните черти на характера на различните хора, от чиято съвместимост (еднаквост или различие) зависи близостта, „несамотността“, разбирането и оценяването, удовлетвореността на достойнството им, тоест любовта между тях.

Например, от доминирането на инстинктите за самосъхранение се формират егоизмът, тревожността, предпазливостта, консерватизмът. От доминирането на инстинкта за продължение на рода — повишена сексуалност, обичта към децата и семействеността; от алтруистичния инстинкт — алтруизъм, отзивчивост, търпимост; от изследователския инстинкт — любознателността, склонността към търсене на новото, към промяна на местата; от инстинкта за доминиране — стремежът към лидерство, върховенство, състезателността, властността и суетността; от инстинкта за свобода — любов към истината, бунтарството, антиконформизмът; от инстинкта за съхранение на достойнството — гордостта, принципиалността.

Инстинктите са интимно свързани с емоциите. Днес в понятието „емоция“ се включват два взаимносвързани процеса: субективно преживяване отразяващо отношението на дадена индивидуална личност към обкръжаващия свят и към самия себе си („емоционално състояние“), и паралелно възникващи съответни изменения в различните нива на соматичната и висцерална сфера („емоционално проявление“). Според друго определение „емоцията“ представлява оценка на възможността за удовлетворяване на някаква актуална биологична или социална потребност на индивида, извършвана въз основа на фило-, и онтогенетичния му опит.

Интимната връзка на инстинктите с емоциите и чувствата (сплав на емоции с несъзнателни и съзнателни отношения към нещо или някой) се проявява във възникването във вътрешния конфликт в личността, описан по-горе. Той причинява неудовлетвореност, която от своя страна ражда агресивно-протестна, а после и капитулативно-депресивна реакция. При тях протестира чувството за достойнство, а когато то капитулира възниква депресията и психосоматичното унищожаване на човека.

Една от най-опасните, опустошаващи и убиващи емоции и чувства е страхът, превърнал се от естествена емоционална сигнална реакция (при стрес) в мотивационна доминанта и състояние (при дистрес). Обхванатият от такъв страх човек, вече не е личност. Неудовлетвореността, потиснатото чувство за достойнство, недостатъчните сили, знания, свобода, социално положение, пречупени през инстинктите, раждат страха. Промоцията на здравето трябва да започне с осъзнаване и побеждаване на страха в човека.

В крайна сметка човек е това, което съзнателно или безсъзнателно избира, и за постигането на което упорства, т.е. актуалните му потребности осъзнавани и съзнателно управлявани от него. Това е и една от целите, които сме си поставили в тази книга — възможност за всеки човек по-пълно да опознае себе си чрез дедуктивния метод за самоизследване, на база дадената тук комплексна информация, и чрез лична активност и съзнателен избор да създаде условия за лично и социално благополучие, т.е. здраве. В това отношение, за подпомагане на Аз-а от холистичния лечител, е важно познаването на Теорията за функционалните системи на П. К. Анохин, разгледана в началото на книгата. Тя се базира на водещата роля на полезния за системата (и за организма, вида, социума) приспособителен резултат, който играе ролята на системообразуващ фактор. Според тази теория, неадекватните фактори на средата обуславят формирането във висшите регулаторни центрове не само изпреварваща стратегия на поведението, но и оценка на вероятните морфо-функционални и енергийни изменения в биосистемата. Точно тази оценка е важен фактор в избора на адаптационните реакции на биосистемата, която по такъв начин изпреварващо отразява и вероятната цена за тяхното реализиране. Постоянното инстинктивно, подсъзнателно, съзнателно или свръхсъзнателно съпоставяне на тези две прогнозни програми, определя избора на адаптивното поведение на биосистемата. В резултат, адаптационните реакции се създават и разполагат най-напред на нивото на временна координация на функциите („еластичност на Ц.Н.С“.) и чак след това възникват обменни, енергийни и структурни изменения („пластичност на Ц.Н.С.“).

Точно в момента на „еластичност“ на Ц.Н.С., чрез подпомагане на Аз-а за съзнателна оценка от него на актуалните му потребности и на емоциите му, и чрез методи и средства на Холистичната медицина, регулиращи по пътя на положителна или отрицателна подкрепа функционалните системи в организма съобразно доминантните тенденции в структурата на личността му, е възможно прогнозирането, управлението и възпитанието на човешкото поведение и здраве.

Днешните знания за психо-физиологията и анатомията на мозъка („хипервръзка“!) доказват, че потребностите, мотивациите и емоциите имат различен морфологичен субстрат, и че хипоталамусът е ключовата структура за реализация само на най-древната подкрепяща функция на емоциите при решаване на универсалната рефлекторна поведенческа задача: приближаване или избягване. Взаимодействията в мозъка между предните отдели на новата кора, хипокампа, амигдалния комплекс и хипоталамуса, основно са свързани с принципа на Доминантата на Ухтомски, са необходимите и достатъчните взаимовръзки за организация на поведението в координатната система: „потребности — вероятност за тяхното удовлетворяване“ и имат важно адаптивно значение за организмите.

Мотивационното влияние на хипоталамуса върху новата кора на мозъка има асиметричен характер, проявяващ се както в активация предимно на лявото полукълбо, така и в засилване на взаимовръзките в електрическите процеси в него. Амигдалният комплекс в мозъка играе решаваща роля в осъществяване (чрез опашатото си ядро) на превключващата функция на емоциите върху поведението, в избора на мотивация съответстваща не само на потребността, но и на външните условия за нейното удовлетворяване в дадена ситуация и в даден момент. Прогнозирането на вероятностите за удовлетворяване на потребностите (подкрепващи вероятности) се реализира от „информационните“ структури на мозъка — хипокамп и фронталните отдели на новата кора. При това хипокампа, реагира на сигнали за малко вероятни събития и е ключова структура за реализация на компенсаторните функции на емоциите при недостиг на информация, при които възникването на емоционално напрежение се съпровожда с различни от спокойното състояние форми на поведение. Например, колкото по-силна е тревогата, толкова по-често субектът отговаря на неутралния стимул като аверсивен. Компенсаторната функция на положителните емоции (например при любовта), се реализира чрез влиянието върху потребността. В трудна ситуация с ниска вероятност за достигане на целта, даже неголям успех (нарастване на вероятността) ражда положителна емоция, която усилва потребността. Фронталните отдели на новата кора, ориентира поведението към сигнали за събития с голяма вероятност. Тя има две функции — да извлече от паметта необходимата информация и да организира целесъобразно поведение чрез взаимодействия с премоторната кора и базалните ганглии. При човека, при мислено представяне на емоционално неутрални събития, предимно се активира дорзолатералната префонтална кора и задната слепоочна област, докато при емоционално обагрените сцени, по-активни са медиалната префронтална кора и предната слепоочна област. Интензивността на емоционалното напрежение, без значение дали е от положителни или отрицателни емоции, се свързва с активността на теменно слепоочните отдели на дясното полукълбо.

Знакът на емоциите (+ или −) зависи от съотношенията между активностите на лявата (ЛФК) и дясната (ДФК) фронтална кора. При ЛФК > ДФК са налице положителни емоции. При ДФК > ЛФК са налице отрицателните емоции. При това дясното полукълбо е по-чувствително към емоционално-отрицателните стимули, и е по свързано с мотивационната сфера на личността, а лявото — към емоционално положителните и е по свързано с когнитивната (информационната) сфера на личността. Тъй като съгласно Потребностно-информационната теория, положителна емоция възниква когато наличната информация е повече от прогностично необходимата, а отрицателната — когато необходимата е повече от наличната, вижда се, че ДФК предимно е свързана с прагматичната информация, необходима за удовлетворяване на потребностите, тоест натрупана от предишен опит и съхранявана в паметта, а ЛФК — с информацията, налична в дадения момент и скоро придобита.

Дясното и лявото мозъчно полукълбо различно се вписват в координатите на времето. Дейността на дясното предимно е свързана с насоченост към минали събития, докато лявото се ориентира към бъдещето и се задейства всеки път когато трябва анализ на нова ситуация и търсене на оптимални за тази ситуация решения. Една от най-важните функции на предните отдели на новата кора е прогнозирането на предстоящите събития. При това лявото полукълбо определя много вероятните събития и формира закономерността в появяването на сигнали, а дясното — оценя неопределеността на средата и прогнозира малко вероятните събития. Образът на предмета и неговия вроден или придобит зрителен обобщен символ, които са в основата на предметното мислене, се формира в дясното полукълбо, а неговото звуково обозначение, словесен, понятиен, механизъм — в лявото полукълбо. Музиката активира дясното полукълбо, задачите изискващи запомняне — дълбоките слепоочни образувания. Първичната обработка на емоционално оцветените зрителни впечатления е свързана също с дясната слепоочна кора, откъдето възбудните импулси се разпространяват през амигдаловидния комплекс в предната фронтална част. Способността за разбиране на езика е свързана с връзката между моторно-говорните зони в лявото полукълбо и другите области от кората.

Предните отдели от кората на лявото полукълбо на мозъка и предната словесна област на Брок, отсяващи само мотивационно-значимата информация, имат водещо значение в процеса на осъзнаване.

Развитото въображение е свързано с активността на фронталната, тилната и теменната област на дясното полукълбо. С дейността на дясната слухова слепоочна област от кората е свързано възникването на звукови ритмични образи в мозъка на поетите, а появяването на думи и рими свидетелства за въвличане в творческия процес и на лявото полукълбо. Функционаланата асиметрия на мозъка се проявява и в преимуществено отразяване на емоционалното състояние на човека в мимиката на лявата половина на лицето, което свидетелства за преобладаваща активност на дясното полукълбо. Функционалната асиметрия на двете мозъчни полукълба и тяхното взаимодействие, днес се приемат за невробиологичната основа на взаимодействието между осъзнатите и неосъзнатите компоненти на личността.

Мозъкът е изграден от 50–100 милиарда неврони, които се състоят от клетъчно тяло и разклонени израстъци — дендрити и аксон, поддържащи клетки — глия и малка част съединителна тъкан. Освен невроните, нервната система съдържа и невроглиали клетки (астроцити, олигодедроцити и микроглиали клетки) до 10 пъти повече от невроните. Невроглиалните клетки имат специфични функции, като особено интересни и с не напълно изяснени функции са олигодендроцитите, състоящи се от много микротръбички, никога не образуващи синапси и образуващи миелина около аксоните в Ц.Н.С. Особено важната роля на неврологията (чрез видоизменените й клетки наречени Швановски, разположени в слой върху неврона образуван от спирално (!) завитите им клетъчни мембрани), е в образуването на миелиновата тъкан (80% липиди, в т.ч. и холестерол, и 20% белтък), изграждаща обвивката на нервните влакна. Главното значение на миелина е в това, че той обезпечава ефективното провеждане на сигнала по нерва на голямо разстояние, като така се създават условия за точна интеграция на информацията идваща от отдалечени една от друга области, което е необходимо за еволюцията на висшите нервни функции. Те от своя страна зависят и от синаптичните взаимодействия вътре в тези области (Shepherd Gordon M., Neurobiology, Oxford, 1983, перев. „Мир“, Москва, 1987 т. 1.). Връзката между края на аксона и таргетната клетка е синапсът. Той се състои от задебелен израстък на аксона (синаптична колба), синаптично пространство и постсинаптична мембрана на следващата нервна клетка. Всеки неврон се свързва с до 15 000 други неврона. При 50 — 100 милиарда нервни клетки, се получава една триизмерна мрежа от 1014 до 1015 синапса. Нервните клетки предават информацията под формата на електрически импулси, които създават електрическо напрежение между вътрешността на клетъчното тяло и неговото обкръжение. Междинната граница, която позволява възникването на тази разлика в заряда, достигащ до — 70mV, е клетъчната биомембрана от воднофосфолипидни структури в течно-кристална фаза с нисък вискозитет. Всяка мембранна система изпълняваща енергетична функция превръща химическата или светлинна енергия в електрическатрансмембранна разлика на електрическите потенциали (ΔΨ) или осмотична енергия от концентрационната разлика на разтворените вещества от двете страни на мембраната. (Скулачев В. П, Энергетика биологических мембран, „Наука“ Москва 1989 г.). Чрез не еднакво разпределение на H+, Ca2+, Na+, K+ и Cl- от двете страни на мембраната, в резултат на активен енергоконсумиращ транспорт на Na+ навън от клетката, а K+ — навътре в клетката, се създава промяна в напрежението на мембраната до нейното пълно деполяризиране, по принципа „всичко или нищо“, характерен за физиологичните реакции на човека и животните. Тогава вътрешната й страна е положително заредена, а външната отрицателно заредена. Тази деполяризация се означава като акционен потенциал (АП) и представлява най-малката електрическа единица за информация в мозъка. Деполяризацията възниква в определен участък от мембраната и се разпространява последователно по цялата дължина на нервните влакна (при човека със скорост до 120 м/сек.). С достигането на АП до синапса, в синаптичното пространство се освобождават различни химически субстанции — (невротрансмитери, невромедиатори или невромодулатори), които дифундират от пресинаптичната към постсинаптичната мембрана, където по рецепторни механизми, предизвикват отново акционен потенциал. При това предаването на информация дори и под формата на химична невротрансмисия изисква само бинарно кодирано (възбудно или потискащо) съобщение оформено от фактора време. Декодирането на възбудната или инхибиторната заповед се осъществява най-често от постсинаптичния рецептор вместо от трансмитера. Трансмитерите са материалния субстрат на информационния обмен в мозъка, като техният ефект зависи не само от вида на трансмитера, но и от неговото количество. Трансмитерите осъществяват действието си върху определени места за свързване — рецептори — протеини, фиксирани в клетъчната мембрана, които от едната си страна са вдадени в екстрацелуларното пространство (т.е. в синаптичното пространство), а от другата са свързани с вътрешността на клетката. От кибернетична гледна точка, рецепторите представляват саморегулиращи се отворени биосистеми, които разпознават, преобразуват, усилват и предават на съответните компетентни клетки информацията получена от молекули (лиганди) от вътрешната или външната среда на организма. Специфичните лиганди пасват (взаимодействат) към специфичните рецептори подобно на ключ към ключалка (принцип на комплементарността), при което настъпват конформационни промени в самите рецептори. В синапсите, рецептори за определен трансмитер се локализират и на постсинаптичната, и на пресинаптичната мембрана. За да може постсинаптичната мембрана да приема нов сигнал от нов АП и ново количество освободен трансмитер, „отработения“ трансмитер се поема (захваща) обратно от пресинаптичния неврон или от обкръжаващата глия. Вътре в неврона или в инаптичното пространство, трансмитерът се метаболизира до неактивни субстанции с помощта на разграждащи ензими. Днес вместо за клетъчни или нервни пътища в мозъка, се говори за специфична невронална система с медиатори глутамат, аспартат, гама аминомаслена киселина (ГАМК) или глицин и за неспецифична невронална система към която се отнасят норадренергичната, допаминергичната, серотонинергичната и пептидергичната системи. Психофармакологичните средства и холистичните методи въздействат на синапсите освен в мозъка, и в различните органи и системи в организма в зависимост от тяхната инервация от Периферната (излизаща от Ц.Н.С.) нервна система. Тя се дели на соматична (за скелетната мускулатура и двигателните функции) и вегетативна-автономна (за растежа на организма) с нейните два раздела от симпатикови и парасимпатикови нерви, образуващи по хода си ганглии. Симпатиковите и парасимпатиковите нерви са функционални антагонисти, и органите които са свързани едновременно и с двата раздела, при разделното дразнене на нервите, реагират противоположно. Предаването на нервните импулси, за центробежните нерви чрез невротрансмитерите в синапсите в Ц.Н.С., периферните ганглии и от нерва към органа, е чрез ацетилхолин, норадреналин и адреналин, докато за Ц.Н.С. освен тях се включват и серотонин, допамин, гама аминомаслена киселина и др. (Белчева А, Узунов П, Фармакология — Българска национална академия по медицина „Знание“ ООД 1998)

Рецепторната теория за взаимодействието и преразпределянето на рецептори, невротрансмитери и хормони, които предизвикват изменения в баланса, прага на възбуждане и регулацията на информационните и енергийните процеси във функционалните системи в организма, е в основата на научните методи за практическа холистична профилактика и лечение (психосоматично хармонизиране в процеса на адаптацията) на човека, изброени в началото на книгата. От позициите на „хипервръзки“ между: 1. системно-структурния и хармоничен анализ в биохимията, биоенергетиката и в синергетиката; 2. потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност и 3. психологията, удовлетворяването на актуалните потребности на фундаментално ниво се осъществява в субклетъчните вълнообразни пространствено-времеви дисипативни структури: биомембраните; ензим-субстратните комплекси; триизмерната мрежа от синапси в мозъка и в периферната нервна система (соматична и вегетативна), а се подкрепя положително от мозъчните неврохимични системи за самостимулация чрез удоволствията(инструменти на еволюцията за „награда“ за биологично — целесъобразен и полезен за оцеляването и развитието избор) или чрез „наказващите“ отрицателни психосоматични сигнални реакции, превърнали се от физиологични реакции (стрес), в мотивационни доминанти и състояния на енергиен недостиг (дистрес), водещи до дезадаптация и психосоматичен риск за здравето.

Мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствия са I: — обуславяща, подкрепяща и придружаваща действието — катехоламинованораденалин, адреналин, допамин — синтезирани от тирозин чрез Mg2+-активирана аденозинтрифосфатаза и неспецифичната ароматна L-аминокиселинна декарбоксилаза с кофактор вит. B6, и метаболизирани от катехоламиноортоорто-метилтрансфераза (КОМТ) и моноаминооксидаза (МАО). Според тази система, за да действаме не е достатъчно да имаме причини, трябва да имаме желание за действие и фактът, че сме активни да ни създава удоволствие. Когато личността е лишена от това удоволствие (инструмент на еволюцията!), тя остава бездейна независимо от наличието на осъзнати или неосъзнати причини за действие; II — на опиоидните пептиди — енкефалини, ендорфини. Тя е с по-бавен и по-продължителен модулаторен ефект, водещ до намаляване амплитудата на функционалните отклонения в нервнотрансмитерните системи и поражда задоволство от постигната цел; III — серотонинова (5НТР) — отслабваща действието на негативните въздействия. 5НТР се синтезира от триптофан чрез триптофан–5-монооксигенеза и Cu2+ последвана от L-аминокиселинната декарбоксилаза и B6. Метаболизирането на 80% от 5НТР е чрез МАО и КОМТ. Серотонин-мелатониновата обмяна е специфична за Епифизата чрез хидроксииндол–0-метилтрансфераза (ХИОМТ), чиято активност се повишава на тъмно и от Хиперицин, а се потиска от светлината. Мелатонинът, потиска гонадите (пряко и посредствено чрез хипофизата), блокира половата активност, задържа еструса, забавя половото съзряване, предизвиква лека еуфория и сън. Дефицитът на серотонин и на рецепторите му води до Депресията и депресивните разстройства на настроението, (за 3 — 6 месеца), активността, имунитета, мисленето, съня, апетита, сексуалността и способността за изпитване на удоволствие (и до самоубийство); IV — (холинергична)-ацетилхолин. Той се синтезира от холин и оцетна киселина чрез холинацетилтрансфераза, и се разгражда от ацетилхолинестераза. Системата отключва емоционалните реакции; V — (специфична, с потискащ медиатор ГАМК-синтезиран от гутаминова киселина чрез глутаминдекарбоксилаза) за нормален физиологичен покой на нервните структури, и с пре- и пост-синаптични рецептори. Тяхното активиране влияе на освобождаването на допамин, ацетилхолин и на самата ГАМК в различните мозъчни структури. Модулира се и хормонната активност чрез отделянето от хипофизата на пролактин, растежен хормон, тиреотропни и гонадотропни хормони, АКТХ и вазопресин, и от хипоталамуса — α-MSH и кортикотропин-освобождаващия хормон. ГАМК усилва произвеждането на адреналин от надбъбреците чрез въздействие върху хипоталамо-симпатоадреналиновата система и намалява съдържанието на катехоламините в мозъка.

Мозъчните неврохимични системи за самостимулация чрез удоволствията свързани с емоциите, са формирани в процеса на еволюцията на двете разновидности (за съхранение и за развитие) на всяка от основните витални, социални и идеални потребности, свързани с определящата вектора на поведение Доминанта на Ухтомски. Затова тяхното мотивиращо влияние не може да се пренебрегва или управлява чрез потискането им, а само чрез избирането (съзнателно или подсъзнателно) от субекта, из многото и едновременно съществуващи реални потребности, на конкретна по вид, количество и йерархия актуална потребност в динамичната система на неговата личност, най-напред на нивото на временна координация на функциите („еластичност на Ц.Н.С“.), която да преориентира ценностната система на конкретния човек в хармония с конкретната обществено-икономическа ситуация. При това човекът, пациентът, от обект на въздействие се превръща в активен субект в оздравителния процес, който се стреми да засили, да продължи, да повтори емоциите ако са положителни, а ако са отрицателни — да ги отслаби, да ги прекъсне, да ги предотврати. Това е един от принципите на промоцията на здравето и въобще на холистичната профилактика и лечение. Между впрочем, това е метод използван не само за лечение, още от дълбока древност и до днес от всички шамани, магьосници, религии, секти, икономически и политически дейци, с неизменно максимална ефективност. Както всеки метод позволяващ манипулиране на личността, тоест външно управляване на индивидуално неповторимата композиция и вътрешна йерархия от основните (витални, социални, идеални) потребности на дадения човек, включително техните разновидности: за съхранение и развитие; и „за себе си“ и „за другите“, този метод съзнателно и користно „откъснат“ от знанията и базиран на „сляпата“ вяра, е бил и продължава да бъде най-ефикасното средство на всяка власт (Dr Armen Victorian, Mind Controllers, 2000, Контрол върху съзнанието, превод, ИК „Кръгозор“, София, 2004; Bill Cooper, „Behold a Pale Horse“, Silent Weapons for Quiet Wars, 1991, Тихи оръжия за безшумни войни, превод, „Хелиопол“, 2000). Ето защо основни изисквания за прилагането му е „първо, да не се вреди“, и второ — оптимално преценена информация за пациентите гарантираща им техния избор, което го определя като холистичен медицински метод, особено необходим и при днешната модерна икономика, („хипервръзка“!) която сама създава потребностите, които после се стреми да задоволява. Производството зависи от предизвикването на търсене, а търсенето ражда една култура, която възприема потреблението като голяма социална ценност. С други думи потреблението само по себе си, заедно с възможността да го демонстрираш, представлява символ на обществен статус (Джон Кенет Гълбрайт, Galbraith, J. K., The Affluent Society, Lodon, 1985)

Психологична обосновка на холистичния модел на здравето:

За формирането на информиран избор, което е една от целите на тази книга, на подходяща актуална потребност за лечение (на пациента или на консумативното общество!) от субекта, особено полезно е познаването и практическото приложение на: 1. потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност (Симонов П. В.) разгледана по-горе в книгата; 2. психологията на З. Фройд (Зигмунд Фройд, Въведение в психоанализата, с встъпителна студия от проф. д-р Любен Николов, „Наука и изкуство“, София, 1991); 3. психологията на Юнг (Йоланде Якоби, Психологията на К.Г.Юнг 1940, прев. И-во"Леге Артис" Плевен, 2000) и 4. метода „невролингвистично програмиране за изследване и структуриране на субективния опит“ (Joseph O!Connor and Ian McDermott, 1996, прев. Принципи на невролингвистичното програмиране, „ЛаковПрес“, София, 2000), и като субективни знания и умения, и като част от холистична психотерапия от лекар, повлияваща инстинктивните и емоционалните реакции в пациента за премахване на „вътрешния конфликт на личността“ и повлияване „вътрешната картина на болестта“.

З. Фройд създава психологическа теория за личността, която прокарва пътя за признаването и утвърждаването на човешката индивидуалност като най-висше постижение и ценност на цивилизацията. С въвеждането на трите психически инстанции — Аз, СвръхАз и То, е открит принципно нов начин на организация на човешката психика. Тя се схваща като система, образувана от различни равнища на психическо стимулиране и регулиране на човешкото поведение. Нито едно от тези равнища не може да определи самостоятелно хода на човешките постъпки. Обликът на поведението му се определя като синтетичен резултат от взаимодействието между силите от трите равнища на регулиране. Същевременно тези три равнища съставляват различни пластове на личностната идентичност. Според Фройд, Аз-ът, СвръхАз-ът и То образуват структурата на личността. Психиката на човека се разглежда не само като апарат за ориентиране на организма в условията на външната и вътрешната му среда, а като нова индивидуално-субективна реалност, като нова форма на индивидуално съществуване в света. Познаването на Теорията на Фройд е в основата на ефективното използване на психоанализата като психологичен инструмент в процеса на реализиране на Холистичния модел на здравето.

Изходната позиция на К. Г. Юнг е абсолютната реалност на всичко психично. Психиката е съвкупност от всички психични процеси, както съзнаваните, така и несъзнаваните, тоест психиката се състои от допълващи се, но противоположни по свойствата си сфери — съзнание и т.н. несъзнавано (лично и колективно-свързано с архетиповетеотражения на инстинктивните реакции), които се отнасят една към друга компенсаторно. Нашият Аз участва и в двете области. При това съзнанието съставлява една съвсем малка част от цялата психика. Съзнанието се дефинира като функцията или дейността, която поддържа връзката на психичните съдържания с Аз-а. Под „Аз“, Юнг разбира „комплекса от представи, който за мен е центърът на полето на моето съзнание и притежава висока последователност и идентичност със самия себе си“. Съвременната обобщена „Аз — концепция“ (Стаматов Р., Минчев Б., Психология на човека Изд. „Хермес“, Пловдив, 2003) е свързана със знанието на човека за своя вътрешен свят чрез процесите на самовъзприемане, самопредставяне, самооценяване и стремежа му за постигане на вътрешна цялост под формата на неповторима Личност — цялостния образ на човека, в който духовността овладява всички душевни и телесни проявления (актуални потребности!). Целостността на личността, според Юнг, е постигната, когато главните двойки противоположности са относително разграничени, т.е. когато двете части на цялостната психика, съзнание и несъзнавано, са свързани една с друга и са в активна връзка по пътя към индивидуация. Компенсаторното отношение на взаимно допълване на противоположните функции е вътрешен закон на структурата на психиката. Насилственото свръхдиференциране на някоя от тях, с течение на времето почти винаги води до напрежения и същински проблеми, особено във втората половина на живота, чийто решаване, тоест връщане към равновесие, е една от основните задачи през този период. За психологическото характеризиране на човека, освен принадлежността му към определен функционален тип, е важен и начинът по който човек реагира на онова, което го засяга от вън и отвътре, тоест неговия общ тип нагласа — екстровертност или интровертност. За екстровертността е характерно позитивно, а за интровертността — негативно отношение към обекта. Формата на приспособяване и реакция на екстравертния човек е насочена повече към външните, колективно действащи норми, към съответния дух на времето и т.н. Поведението на интровертния човек, от своя страна се определя предимно от субективни фактори. С това е свързано неговото често неуспешно приспособяване към външния свят. Екстравертността и интровертността също се отнасят една към друга компенсаторно. Ако съзнанието е екстравертно насочено, то несъзнаваното е интровертно и обратно. Докато функционалният тип задава вида на специфичното разбиране и оформяне на материала от преживяванията, типът нагласа, екстровертността или интровертността, характеризират общото психологическо поведение, тоест посоката на общата психична енергия, която за Юнг е либидото — съвкупността от силите, които пулсират и свързват всички форми и дейности на психичните системи, тоест интензивността на психичните процеси водещи до постигането на резултат (задоволяване на актуалната потребност!). Нагласата на съзнанието се запазва в живота до тогава, докато индивидът не попадне в ситуация, в която неговата едностранчивост прави невъзможна адаптацията му към реалността. Много често тази ситуация се състои в това, че съответният човек влиза в тесен контакт с обект от противоположен тип. Тогава противоположностите се конфронтират една с друга, хората не се разбират, вината се прехвърля върху другия, защото той притежава онези качества, които човек не вижда и не е развил у себе си и които поради това притежава само в непълноценна форма. Често истинската психологическа причина за брачни проблеми, трудности между деца и родители, търкания в приятелски и служебни отношения, дори за социални и политически различия е именно противоположностите на типовете. Всичко, което човек не съзнава в собствената си психика, в такива случаи се появява проецирано върху обекта и докато човек не разпознае проецираното съдържание у себе си, обектът остава изкупителна жертва. Затова моралната задача (актуалната потребност!) на всеки е да реализира в себе си противоположната нагласа, която структурно е налице у всеки човек. Чрез нейното осъзнато приемане и развитие индивидът не само ще си върне равновесието, но и ще разбира по-добре другите. Ето защо психотерапията на Юнг не е аналитичен метод, а съдържа всички предпоставки за да се излекува човек от психичните увреждания и свързаните с тях психически страдания. Заедно с това тя дава и пътя и средствата за да доведе конкретния човек до неговото „избавление“, до онова познаване и завършеност на собствената личност, които са цел на всеки духовен стремеж. Психотерапевтичният метод на Юнг е диалектичен като процес, при който чрез представянето съдържанията на съзнанието на съдържанията на несъзнаваното, т.е. егото на не-егото, се предизвиква борба между тези две психически реалности, която цели и прераства в преминаване на двете в нещо трето, т.е. в синтез. При това „лекарят трябва да излезе от своята анонимност и да си даде сметка за самия себе си — точно това, което изисква от пациента си“, тоест ролята на лекаря е активна намеса, изискване, указване на посоката, лично ангажиране, а от тук голямото значение на личността на лекаря, нейната форма и широта, нейната чистота и сила. В терапията на Юнг тя играе далеч по-важна и активна роля, отколкото при всички други дълбинно-психологически методи, поради което Юнг изисква като conditio sine qua non (условие без което не може) за професионалното упражняване на психотерапията една т.нар. „учебна анализа“, тоест задълбочено анализиране на аналитика. Защото тук повече откъдето и да било е в сила една мисъл: всеки водач на душите може да заведе водените от него само дотам, където сам е стигнал. При това трябва да се помни, че и най-взискателният и способен терапевт не може да извади от пациента си повече от потенциално съществуващите, структурно зададени възможности, като никое усилие за психиката не е способно да разшири границите на вътрешната личност извън дадените й по рождение. Така възможността за развитие на всеки отделен индивид си остава винаги обусловена от неговата индивидуална структура, а достижимата цел е винаги само най-добрата възможност. Става ясно защо холистичният лекар не е само лечител и психотерапевт, но и учител обучаващ пациента как да разбира и използва интеграционните взаимоотношения между тяло, психика и околна среда.

За съвременна психологична обосновка на холистичния модел на здравето особено подходящо е невролингвистичното програмиране за изследване и структуриране на субективния опит — НЛП (Joseph O’Connor and Ian McDermott). Това е генеративна психология и в същността си представлява изследване на структурата на субективния опит, начина по който мислим и чувстваме, след което изучава или „моделира“ максималните резултати във всяка област на живота, а после отговорите се предават на другите хора. НЛП не разглежда убежденията ни като верни или погрешни, а като полезни и безполезни, свързани с действията и последствията от тях. Основните принципи (презумпции) на НЛП са: хората реагират на своята карта на реалността, а не на самата реалност; човешкото поведение е целенасочено; цялото ни поведение се ръководи от положителни намерения; безсъзнателната част на нашата психика е доброжелателна; по-добре е да имаме избор, отколкото да нямаме; хората правят възможно най-добрия избор за момента; хората работят по идеален начин; цел на общуването е отговорът, който получаваме; човек или има на разположение всички източници, които му трябват, или може сам да си ги създаде; умът и тялото са една система; всяка информация се обработва чрез сетивата; моделирането на всяка успешна дейност води до съвършенство; ако човек е способен да прави нещо, той може да изгради модел на своето действие и да научи и другите да вършат същото; ако искате да разберете нещо — действайте.

Във фокуса и на четирите посочени психологични теории за съвременна психологична обосновка на холистичния модел на здравето е човешката Личност с нейната дефиниция, структура, функционална организация, личностнови (характерови) черти и особености в норма и патология. Същият фокус е и при психосоматичната медицина, която е комплекс от социология, психология и медицина и отразява единството на човека в неговите същностни измерения чрез цялостния си (холистичен) подход. В нея Личността се дефинира като „психофизическа цялост на човека“, в която в едно са свързани душевното и телесното, съзнаваното и несъзнаваното, унаследеното и придобитото. За нея са характерни особеностите: възможност да действа свободно, самостоятелно; да има определена степен на съзнателност; да променя творчески природните и обществени условия; да функционира, като утвърждава възможното психично и телесно здраве. Съвременните психологични знания и принципи за структурата и организацията на психиката са в основата и на съвременната психосоматичната медицина и кратко, ясно и точно са систематизирани в „Практическа психосоматична медицина“ Издателство „Знание“ ЕООД, Ст. Загора, 1999 г. от авторски колектив от водещи български медици под редакцията на проф. Д-р Владимир Иванов, от където ще ги цитираме:

"Психичните явления са психични системи. Същественото в системния принцип, приложен към психологията, е, че всяко психично явление се разбира като система, представляваща организирано единство от компоненти (съставки, звена), които на свой ред също са системи. Съществуват три вида психични системи: Психични процеси; Психични свойства; Психични състояния."

Това групиране се определя от ритъма им при обработване на информацията от околната среда и от тяхната стабилизираност и актуализируемост. Житейският опит затвърдява значимото от дейността на психичните процеси, създавайки по този начин стабилни психични свойства, които при текущата адаптация се актуализират отново в психични процеси. Подчертавайки това, след системния принцип посочихме всъщност и друг фундаментален принцип в структурата и организацията на психиката — принципът стабилизация — актуализация. Всички психични системи се подчиняват и на йерархичния принцип: изграждане от по-простото към по-сложното, при което предшестващото става компонент на следващото (възходящ йерархичен ред). Дезорганизацията на психиката се осъществява в обратен, низходящ йерархичен ред.

Психични процеси: Психичните процеси получават и преработват информацията. Те имат начало, протичане и завършек. Основни психични процеси са:

1. Сетивността, съставена от усещанията и възприятията.

2. Мисленето, обработващо сетивната информация чрез възходящите звена отчленяване на признаците, сравняване на признаците, абстрахиране от несъществените и конкретизиране на съществените признаци и обобщение.

3. Въображението — мисловен процес, работещ в условията непълна или липсваща информация; в тези условия въображението изработва предполагаем модел на предстоящо бъдеще — от предполагаеми причини създава предполагаеми бъдещи следствия (предварително възприемане, антиципация)

4. Преживяванията (емоции и чувства), са две основни разновидности:

a. Възникващи преди и по време на удовлетворяване на потребностите — интерес, желание, надежда и вяра.

b. Възникващи след удовлетворяване на потребностите с две полярни разновидности: удоволствие и неудоволствие, които според условията се конкретизират в други полярности: радост — тъга, обич — омраза, спокойствие — тревога, гордост — унижение и т.н. И ето че всъщност се срещнахме с още един фундаментален принцип — принципа на полярността на психичните явления.

Посочените дотук четири групи психични процеси са проникнати от три психични процеса, съставящи организиращата дейност на съзнанието:

1. Внимание. Това е закрепване на съзнанието върху обектите, съставено от петте възходящи равнища:

• Концентрация

• Устойчивост

• Обхват

• Превключваемост

• Разпределяемост

2. Памет. Като психичен процес тя се състои от три звена:

• Фиксация

• Ретенция

• Репродукция

3. Воля. Този психичен процес характеризира активността на съзнанието при неговата организираща дейност, и диференцираща психичните процеси на неволеви и волеви. Често не се прави разлика между воля и желание. Волята не е желанието, а управлението на желанието.

Психични свойства. Психичните свойства съхраняват информацията. Те са системите на миналия опит, които в своето единство изграждат системата на личността. Тя включва:

1. Система на знанията — обширни или тесни, теоретични или практически, трайни или преходни.

2. Системата на способностите — общи и специални, познавателни и действени.

Сред общите способности е интелектът, глобална познавателна способност. Всъщност, като способности можем да разглеждаме всички стабилизирани психични процеси, превърнали се в свойства на личността:

• При мисленето като способност различаваме способност за разбиране и способност за доказателство.

• При вниманието — способност за концентрация, устойчивост, обхват, превключваемост, разпределяемост.

• При паметта — способност за фиксация, ретенция и репродукция.

3. Системата на характера представлява стабилен стил на емоционално и волево реагиране, а това означава, че той включва емоционални и волеви свойства. Те могат да бъдат разбирани и като способности — емоционални и волеви способности, напр. способност за спокойствие, способност за търпение.

4. Аксиатика (от гр. αξία — ценност) — най-висшата личностна система, осъществяваща възприемането, разбирането, преживяването, използването и защитата на значимостта на обектите и събитията. Значимостта е основната характеристика на ценностите. В ежедневния говор вместо значимост се говори за стойност, вместо за ценности за стойностни обекти или събития. Използват се и други несистематизирани категории, свързани със значимостта. Всъщност аксиатиката включва всички психични свойства, изявяващи се при общуването в системата „Аз-Другия“ и съставляващи психичния пълнеж на ежедневието, изобилстващо от несгоди, страдания, бедно на успехи и радости. Придаваната от човека значимост на обектите и събитията може да бъде ниска, висока и доминираща. Тя се оформя в последователно осъществяващи се и формиращи се оценъчни съждения, оценки, мнения, убеждения, интереси, идеали, жизнени позиции, психична защита.

Най-висшето равнище на аксиатиката е манталитетът — ценностния стил на мислене на човека при взаимоотношенията му с обществото или с неговите членове. При манталитета полярните свойства се означават като добродетели и пороци, например отзивчивостта — неотзивчивостта; трудолюбие — безделие; искреност — неискреност; вежливост — грубост; увереност — внушаемост и др. Много манталитетни свойства се разбират като свойства на характера. Характерът е външната, видимата изява, манталитетът е вътрешно свойство и е трудно забележим при конкретните контакти. В своите най-обобщени полярности манталитетът включва мислене в посока реализиране собствените значими интереси, и мислене, съобразено с интересите на другите. При взаимоотношенията с другите той е хранилище на преглътнатите отрицателни влияния и поради това е мощен причинен фактор за стресови състояния, които по същество са по правило аксиатотравмено обусловени. Всички ценностни свойства на личността, съставящи аксиатиката, определят мотивацията за дейността, имаща също две полярни разновидности:

• Мотивация за придобиване

• Мотивация за защита

Психични състояния. Психичните състояния използват информацията. Те са актуалната, в сегашния момент, организация на психиката, осигуряваща конкретното удовлетворяване на потребностите и според постигнатата или непостигнатата удовлетвореност имат полярни разновидности, напр състояние на спокойствие и състояние на тревога. В съответствие с променливите условия психичните състояния постоянно се организират и постоянно се дезорганизират, след като изпълнят своето адаптивно предназначение. Тук разбираме дезорганизацията като нормално разпадане на ненужното състояние. Принципът „организация — дезорганизация“ на психичните системи, особено на психичните състояния е един от най-фундаменталните психологични принципи. Фундаменталният механизъм при организиране на психичните състояния е взаимовплетеността на психичните системи. При общуването съществува т.нар. „класически триъгълник“ → „Аз — Ти — Той“, „Ние — Вие — Те“. В лекарската практика този класически триъгълник обикновено е съставен от болния, лекаря и близките на болния. В техните преплетени вътрешни състояния и външни отношения властват динамични закономерности. Умелото разплитане на психичната взаимовплетеност, основано на знанията за психичната норма и абнорма, скоро дават желания резултат и усилията на лекаря стават по-успешни и възнаградени. Преплетени психологически проблеми имат всички хора, и разбира се и телесно болните, така че разплитането на взаимовплетеността не е само психиатричен, а и соматопсихологичен проблем.

приложение на биопсихосоциален системен подход

Схема на Динамичен Холистичен Модел на Здравето:

Така чрез интеграция след диференциация на знанията, по принципите на синергетиката за моделиране на реални системи и чрез биопсихосоциален системен подход, ние създадохме и логично обосновахме нова обобщаваща Мегасистема, онагледена чрез Схемата на Динамичен Холистичен Модел на Здравето, като съвместихме и свързахме в едно отделните гносеологични системи: I — съвременна психологична, психо-физиологична и биоенергийноинформационна с II — древно китайска и толтекска енергийно-информационна и с III — диалектико-материалистичната системи. Запазва се основната задача на моделирането да приближи и съвмести (имитира) модела към реалната система — биосоциален живот на човека:

Легенда към схемата на Динамичен Холистичен Модел на Здравето, онагледяващата новата обобщаваща Мегасистема, чрез схемата на припокриващите се структурни елементи от отделните гносеологични системи и връзките между тях съгласно херметичния принцип на хармоничните пропорции („златното сечение“), правилата в У-шу (пораждане, подчинение, разграждане, антиподчинение), правилото в У-син („Бу-се“ — тонизиране — успокоение), и законите на диалектиката (за единство и борба на противоположностите, за преминаване на количествените изменения в качествени и за отрицание на отрицанието):

Гносеологични системи:	I	II	III
т. 1 „искам“; „какво?“;	инстинкт „его-изъм“;	холерик „дърво“;	спирала „6–8“
т. 2 „мога“; „как?“;		сангвиник „огън“;	спирала
т. 3 „трябва“; „Защо?“;	инстинкт „алтруизъм“;	флегматик „земя“;	спирала „6–7“
т. 4 „биоритми“ „пространство-време“;	„къде?“ „кога?“;	меланхолик „метал“;	спирала
т. 5 „Биоиндивид“ „Аз“;	(„другото-Аз“ — „сянката“ — К. Г. Юнг);	„Кой?“;	„вода“ спирала
т. 6 (т. „ци-хай“ — VC6) — местоположението на проекция на равноотдалечена неосъзната биологична потребност на организма или център на биологичната („хранителна“) енергия на отворената термодинамична система „организъм“, чието удовлетворяване носи удоволствие чрез четирите мозъчни неврохимични системи за самостимулация чрез удоволствията.

т. 61 и 63 — две от възможните местоположения на проекцията на точка „тан-чжун“ — VC17 — „духовната енергия“, получени от припокриващите се проекции на точки „ци-хай“-VC6 — „хранителната енергия“; „ин-тан“ — PC3 и „шан-ген“ — PC4 — „космическата енергия“; „хуей-ин“-VC1 — „наследствената енергия“ и „мин-мън“ — VG4 — „жизнената енергия“, които интерферират в точка „тан-чжун“, и които са израз на конкретната осъзната актуална потребност (когато е овеществена тя става мотив за действие) наричана още Доминанта на Ухтомски. Тези точки са оптималното разположение на проекциите на „Събирателната точка на биопсихосоциална енергия“ (според толтеките разположена на нивото на плешките върху централния меридиан) за конкретната осъзната актуална потребност, чието удовлетворяване чрез преодоляване на „диалектическите противоречия“ води до състояние на щастие. При придвижване на тези точки наляво или надясно, нагоре или надолу от фокусираните им чрез „Златното сечение“ места в резултат от дисбаланс във взаимодействията между съзнание и т.н. несъзнавано (лично и колективно — свързано с архетиповете — отражения на инстинктивните реакции), и между ЯН и ИН, се нарушава оптимума на пътя (ДАО) на спиралното, съобразно диалектичните закони, движение на енергийно-информационните взаимодействия на дясно или на ляво, фиксиран също чрез „Златното сечение“, и се стига до патология и болест — т.н. „изместване на събирателната точка на биопсихосоциалната енергия“, особено при психосоматичните заболявания и синдроми.

т. 62, 64, 65 и 41; т. 62, 66, 67 и 41 са местоположенията на инфлексни точки — холограмни проекции на точките от 1 до 5 върху разнопосочните непресичащи се вектори, характеризиращи рязка промяна в посоката („революция“ — процес на качествени изменения в резултат на интерференция между холограмните проекции, водещи до възникване и победа на новото над старото), а точка 41 е местоположението на холограмната проекция на биологично активната точка между ануса и скротума или влагалището (т. „хуей-ин“ — VC1 „наследствената енергия“).

„6 — 63 — 62 — 66 — 67 — 41 — 5 — 8“ — „Аз искам, мога, трябва, да направя за себе си и за нас…“ — спираловидно-възходяща, съобразно законите на диалектиката, синергетиката, принципът на хармоничните „златни“ пропорции и биопсихосоциален системен подход, еволюционна(т.е. процес на натрупване на количествени изменения между инфлексните точки) векторна система на развитието „Да“, чийто структурни елементи са холограмните проекции на т. 1 до 8 върху траекторията на вектора (меридиана, канала). Тя характеризира едновременно взаимодействията между елементите си и действия на човека по здравословен постепенно развиващ се път — ДАО („и път, и естествения ход на явленията, и казвам, и мога, и начинът по който става всичко“ — Лао Дзъ), както и енергийно-информационното състояние на организма в резултат от тези взаимодействия и действия. Точка 63 е по-близо до т. 1, тоест няма болестотворен вътрешен конфликт в личността между „искам, но не мога“, „искам, но се страхувам“ и „не бива, не мога, но искам“. Елементът „дърво“ символизира разсъмването, пролетта, раждането, растежа, прехода от пасивната сила „ин“ към активната — „ян“. В синхрон с него е и спазването на последователността във взаимодействията между четирите основни принципа на „невролингвистичното програмиране за изследване и структуриране на субективния опит“ — НЛП, което позволява начинът и последователността на енергийно-информационните (с преобладаване на положителните емоции) взаимодействия като функция от динамичната йерархична класификация на всяка конкретна осъзната потребност, да активират и да се подкрепят предимно от I и II от мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствията, първата от която свързана със симпатиковия дял на вегетативната нервна система — катехоламиновата (норадреналин, адреналин, допамин) обуславя, подкрепя и придружава действието, а втората — на опиоидните пептиди (енкефалини, ендорфини), с по-бавен и по-продължителен модулаторен ефект, поражда задоволство от постигната цел. При това стресът е сравнително кратък, само в адаптационната фаза „тревога“, при която контурът на хомеостатичната реакция се отваря от енергийния недостиг и се затваря при задоволяването на този недостиг.

„6 — 61 — 62 — 64 — 65–41 — 4 — 7“ — „Трябва, може, да поиска някой (аз или друг) да се направи нещо за него (за тях)…“ — спираловидно-възходяща, съобразно законите на диалектиката, синергетиката, принципът на хармоничните „златни“ пропорции и биопсихосоциален системен подход, еволюционна (т.е. процес на натрупване на количествени изменения между инфлексните точки) векторна система на развитието „Не“, чийто структурни елементи са холограмните проекции на т. 1 до т. 7 върху траекторията на вектора (меридиана, канала) Тя характеризира едновременно взаимодействията между елементите си и действия на човека по постепенно развиващ се път, както и енергийно-информационното състояние на организма в резултат от тези взаимодействия и действия. При него т. 61 като функция от конкретната осъзната потребност, е по-близо до т. 3, тоест при определени условия е налице болестотворен вътрешен конфликт в личността между „искам, но не мога“, „искам, но се страхувам“ и „не бива, не мога, но искам“, или конфликтите са между инстинктите, характера, ориентацията на Аз-ът, позицията на съзнанието му и несъзнаваното (лично и колективно — свързано с архетиповете — отражения на инстинктивните реакции, или на неврофизиологичен език — неосъзната трансформацията и рекомбинацията на следова информация — енграми, от по-раншен натрупан опит, и нейната емоционално оценъчна ориентация, които се задействат и направляват от доминиращата потребност, с цел търсене на средства за нейното удовлетворяване), заложени в личността чрез възпитанието. Елементът „земя“ символизира втората половина на деня, на лятото и на зрелостта. На елемента съответстват размисли, тъга, спокойствие, методичност, характерни за човек вече живял, но още устремен и с надежди за бъдещето. Последователността във взаимодействията между четирите основни принципа на „невролингвистичното програмиране за изследване и структуриране на субективния опит“ — НЛП, е отзад напред, което позволява начинът и последователността характеризиращи тези енергийно-информационни (с преобладаване на отрицателните емоции) взаимодействия, все пак да активират и да се подкрепят предимно от III(серотониновата — 5 HTP — отслабваща действието на негативните въздействия) и IV(холинергичната-ацетилхолин отключваща емоционалните реакции, свързана с парасимпатиковия дял на вегетативната нервна система) мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствията. При това стресът като неспецифична нервноендокринна реакция е продължителен и е във фазите „резистентност“ и „изтощаване“, което води до вероятност за дезадаптация (болест).

Освен това трябва да се има пред вид основното правило в „У-син“ — „Всеки елемент контролира следващия, като му въздейства благотворно, изграждащо, укрепващо, активиращо, но ако се наруши жизнената дейност на който и да е елемент, патологията се генерализира на следващия елемент“ (взаимовплетеността на психичните системи!), от което следва посочената последователност на точките в двете спираловидни векторни системи: „6 — 63 — 62 — 66 — 67 — 41–5 — 8“ и „6 — 61 — 62 — 64 — 65 — 41 — 4 — 7“

Описаният спираловидно-възходящ графичен израз на двете векторни системи на развитието, характеризиращо се като процес на новообразувани, е резултат от комплексното действие на всеобщите закони на диалектиката: законът за единство и борба на противоположностите, законът за преминаване на количествените изменения в качествени и законът за отрицание на отрицанието. Самите вектори не са предварително начертани, а се образуват от разположението на холограмните проекции на реализираните вероятности за конкретния човек в пространство-времето, като функция на неговия избор между алтернативни мотиви и се активират от действията му във всеки конкретен случай и момент. Този личен избор се влияе от информацията натрупана и натрупваща се в архетиповете. Траекториите им при условно здрав човек, се определят от хармоничното пропорционално съотношение с коефициент на пропорционалност 1,309±0, 065 („S-числа на Фибоначчи“ — числови инварианти на златните S-сечения на всяка самоорганизираща се система) между физиологичните амплитудно-времеви параметри от електрокардиограма, реовазограма, спирограма и артериално налягане, характеризиращи комплекса на жизненоважните системи на организма: сърдечна, съдова, респираторна и вегетативна нервна система. Тези дисипативни спираловидни енергийно-информационни векторни системи (меридиани, канали — общо 25 броя, разгледани по-горе, с над 700 БАТ по тях) на действието и състоянието, са пространствено-времеви структури изградени от холограмните проекции на реализираните вероятности, нямат общи допирни точки, с изключение на инфлексната т. 6., но имат многобройни функционални връзки помежду си („хипервръзки“), създадени са при голяма термодинамична неравновестност и са „автовълнова среда“ от свързани и взаимодействащи помежду си елементи на различни нива — електронните кооперативи във функционалните системи на Анохин; биоенергезираните клетъчните мембрани (по Скулачев В. П. или по системите „У-СИН“ и „ЦИГУН“); ензимсубстратните комплекси и рецептори; триизмерната мрежа от синапси в мозъка и в периферната нервна система (соматична и вегетативна); либидото (по Юнг — общата психична енергия — съвкупността от силите, които пулсират и свързват всички форми и дейности на психичните системи, в абсолютната реалност на всичко психично); или психичните процеси водещи до постигането на резултат — задоволяване на актуалната потребност (по Симонов П. В — специфичната витална, духовна и социална сила на живите организми, осигуряваща тяхната връзка с външната среда за самосъхранение и саморазвитие). При това енергийно-информационните процеси и материалните носители участващи в тях, ритмично пулсират по време, количество, интензитет и посока от т. 8. към т. 7. през т. 6. и обратно през целия живот и по многобройните витла на спиралите, и ако динамиката им не е нарушена, и траекториите на векторите са хармонични, човек е условно здрав. (Без да е търсена съзнателно, налице е аналогията със структурата и функциите на ДНК!). При развитие на адаптационния синдром се променя тази динамика и хармония (по седем начина: чрез изменения в количеството на елементите си, в качеството на елементите си, в отношенията между елементите си, или в едно от четирите възможни съчетания между тези признаци), което дава възможност моделът да се използва за прогнозиране и управляване (например чрез иглотерапия) на преморбидни състояния и ранни патологични изменения в организма или в отделни негови подсистеми, и особено чрез съзнателен избор на нова конкретна актуална потребност (Доминанта), която да се разположи от т. 61 в т. 63 и смяната на единия вектор с другия. Ето защо от основно значение за функционирането на Холистичния модел на здравето е свободният осъзнат избор на човека, базиран на неговите знания и ценностна система, което всъщност е и истинската му свобода! Това е една от целите на тази книга.

т. 7. — Биологичен („социален“) вид „Те“, продължение на т. 5 на следващо ниво на спиралата и е свързана с т. 3 „трябва“.

т. 8. — Биологичен („социален“) вид „Ние“, „Нас“, продължение на т. 5 на следващо ниво на спиралата и е свързана с т. 1. „искам“.

„1→3“; „3→5“; „5→2“; „2→4“; „4→1“ — нездравословни вектори на енергийно-информационните взаимодействия (изместване на т. 61 62 63 до крайни позиции) като функция от динамичната йерархична класификация на конкретните максимални потребности в комбинация с минималните възможности за задължителното им удовлетворяване (патологичен дистрес).

Обемната фигура „6 — 61 — 62 — 63“ — потребностно-информационно-енергийна дисипативна обемна структура „събирателна резонансна камера“ в нейния физичен, биологичен, анатомо-физиологичен, психологичен и социологичен аспект. Наклонената равнина в нея 61 — 63 е съответната площ на точка „тан-чжун“ (количество на духовната енергия), тоест — холограмната проекция на горния „дан-тян“ (връзката през тялото във времето между „Аз-ът“, респективно „другото-Аз“ — „сянката като архетипна фигура и част от индивида“ — К. Г. Юнг, и околната среда), а обемът й е наличната жизнена енергия: „основна ци“ — свързана с регулация на развитието (онтогенеза), представляваща генетичния план на организма.

„Първоначална ци“ — свързана с регулация на възстановяването и функционирането на структурите в организма; „небесната ци“ — енергийната обмяна и „земната ци“ — пластичната обмяна, които според съвременните знания са свързани с метаболизма, изработват се вътре в организма чрез биохимични процеси и са „вътрешната или истинска ци“ („хипервръзка“ — ΔР като функция от разликата между електрическия (ΔΨ) и химическия (ΔpH) трансмембранен потенциал), обуславяща електрическата, информационна и регулаторна активност на тъканите. При деформация на Фигурата „6 — 61 — 62 — 63“ в резултат на изместване на точки 61 и/или 63 от фокусираните им чрез „Златното сечение“ места, или промяна на ъгъла на наклона (площта) на равнината 61 — 63 (позицията на „Събирателната точка“ и входящия ъгъл на „енергийните нишки“ при толтеките), тази „вътрешната ци“ е в недостиг, тоест създават се условия за понижено парциално налягане на кислорода в кръвта (кислороден недостиг), повишена киселинност на кръвта (млечна киселина) и изместване на равновесието АДФ → АТФ наляво, при което енергийният стресов хомеостат съгласно кибернетичния модел на стресовата реакция се включва. Точно в този момент е необходима допълнителната външна енергизация на мембраните на живата клетка (например чрез електроактивирана вода), която рефрактира през ензимните й системи и биохимичните и физиологични реакции, в подобряване и активиране на живота на организма. При това равнището на АТФ остава в главни линии непроменено, защото стресът като голям многопараметърен механизъм поддържа докато може (до края на трети стадий) константно енергийното равнище в организма, независимо от това, колко е голям натискът на околната среда върху него.

При превръщането на Схемата в 4-измерен пространствено-времеви модел, в който разгледаната схема е хоризонталното му сечение, а Аз-ът е едновременно субект, обект и средство за въздействие („водата храни дървото“ т.е. от интровертност към екстровертност, от неосъзната потребност към осъзнато „искам“ базирано на знания и духовност), може да се получи очертаната и характеризирана от нас дисипативната холографска енергийно-информационна биоритмична автовълнова система — „Динамичен Холистичен Модел на Здравето на човека в пространството и времето“, в която всеки повтарящ се цикъл по съдържанието си се отличава от предходния, но се възпроизвежда по същите закономерности (спираловидни пространствено-времеви структури изградени от проекциите на реализираните вероятности с обща инфлексната точка и многобройни функционални връзки помежду си), което води до еднаквост в изграждането на спиралните структури на всички нива.

Ако сте се възползвали от информацията и полезните съвети, които предоставяме в нашия блог, ще се радваме, ако ни последвате и споделите статията с приятелите си. Можете също така да споделите вашето мнение или личен опит в коментарите!